Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

— Разкажи най-сетне какво точно се случи — гласът на Маря е като глас на вдовица.

— Вече хиляди пъти ти разказах. Излязох, защото той грачеше, след което изведнъж падна от оградата. Точно в краката ми.

— Да не би някой да го е проклел.

Кимвам. Маря вярва в такива неща. По лицето й се стичат сълзи и потъват в дълбоките бръчки. При това тя е поне десет години по-млада от мен. Откъм образование не е стигнала много нагоре, по професия е доячка, обикновена жена. Тук няма дори крава, но пък има коза, която живее с нея вътре в къщата и заедно гледат телевизия, когато телевизорът работи. Така Маря си има за другар едно дишащо създание. Само дето козата не може да отговаря на въпросите й. Затова отговарям аз.

— Че кой пък да го прокълне глупавия ти петел.

— Шшшт. Така не се говори за покойник. И освен това хората са зли.

— Хората са мързеливи — казвам аз. — Ще го сготвиш ли?

Тя махва с ръка.

— Добре. Тогава аз ще го сготвя.

Тя поклаща глава и поглежда плахо в торбичката с перата.

— Всъщност исках да го погреба.

— Трябваше да го кажеш по-рано. Сега до тялото ще се наложи да положиш и перата, та неговите хора на небесата да не му се подиграват.

Маря се замисля.

— Ах, какво пък. Ти го сготви и ми дай половината от супата.

Знаех си, че така ще приключи всичко. Рядко се случва да ядем месо, а Маря по принцип си е ненаситна.

Поклащам глава и дърпам сбръчкания клепач над стъкленото око на петела.

Това с небесата го казах просто ей така. Аз не вярвам в такива неща. Искам да кажа, че вярвам, че има небе, което е над главите ни, но знам, че мъртвите ни не са там. Дори и като малко момиче не вярвах, че човек може да се сгуши из облаците като в пухена завивка. Вярвах, че могат да се ядат като захарен памук.

Нашите мъртви са сред нас, често те дори не знаят, че са мъртви и че телата им гният в земята.

Черново не е голямо, но си имаме собствено гробище, защото в Малиши вече не искат покойниците ни. В момента в градската управа се обсъжда дали за починалите от Черново, ако бъдат погребани в Малиши, да се изисква оловен ковчег, тъй като облъчената материя продължава да облъчва дори и когато вече не е жива. Докато въпросът бъде решен, си направихме временно гробище там, където преди сто и петдесет години е имало църква, а допреди трийсет години селско училище. Скромно място с дървени кръстове, а малкото гробове дори не са отделени с оградки.

Ако мен ме питат, не искам да бъда погребана в Малиши. След злополуката с реактора аз, както почти всички, се изнесох. Това беше през хиляда деветстотин осемдесет и шеста и отначало дори не разбрахме какво се е случило. След това в Черново пристигнаха ликвидатори в защитни костюми и с писукащи уреди, които разнасяха нагоре и надолу по главната улица. Избухна паника, семействата с малки деца най-бързо си събраха багажа, навиха дюшеците на руло и натъпкаха бижута и чорапи в чайниците, завързаха мебели върху горните багажници на колите си и потеглиха нанякъде. Трябваше да се бърза, тъй като нещастието не се беше случило предния ден, но никой за нищо не ни беше известил.

Тогава бях още много млада, някъде към петдесет, но децата вече не живееха у дома. Затова не се разтревожих кой знае колко. Ирина следваше в Москва, а Алексей тъкмо беше отишъл на обиколка из Алтай. Бях една от последните, които напуснаха Черново. Помагах на другите да съберат нещата си в чували и да разковат дъските от пода, под които бяха скрили банкноти. Всъщност изобщо не виждах причина, поради която трябваше да тръгна закъдето и да е.

Егор ме натика в една от последните коли, които бяха изпратени от столицата, и самият той се смести вътре. Егор се беше заразил от паниката, като че ли от яйцата му щяха да се пръкнат още много деца и затова сега се налагаше да бъдат преместени на сигурно място. Сякаш в слабините му отдавна всичко не беше виснало празно и отпуснато от алкохола. Вестта за реактора временно вкара разум в главата му, но после той почна да хленчи, че идвал краят на света, с което взе да ми лази по нервите.

Нямам голяма тенджера вкъщи, защото от завръщането си живея сама. Гостите не се редят на опашка. Никога не готвя да има за после, а всеки път си правя прясно ядене, само борша си притоплям по няколко пъти. А той с всеки следващ ден става все по-вкусен.

Изваждам от шкафа най-голямата тенджера, която намирам. Търся подходящ похлупак. През годините съм събрала много капаци, които не пасват точно на нищо, но за мен са добри. Отсичам главата и краката на петела за супата, после и трътката, която давам на котката. Слагам петела в тенджерата, към тях главата и краката, един обелен морков от градината, глава лук с люспите, за да получи бульонът златист цвят. Изсипвам кладенчова вода от кофата — толкова, че да покрие всичко. Бульонът ще стане хранителен, тлъст и лъскав.