Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

— Сега ще ти кажа.

Давам му време. Чайникът засвирва, поставям накъсани стръкчета мента в две чаени чаши и заливам с гореща вода. Изчаквам чашата ми да поизстине. Сидоров веднага отпива от чая си и пита дали има захар.

Взимам една кутия от шкафа. Стара е и бучките захар са изкривени. Не си слагам, защото чистата захар предизвиква неспокойство и ненаситност.

Сидоров пуска две бучки в чашата си и разбърква. Ментата му се пречка из чая.

— Ще ти кажа нещо — предупреждава ме той.

— Цялата съм слух.

— Ти си жена.

— Така е.

— Аз съм мъж.

— Щом казваш.

— Хайде да се оженим, Дуня.

Задавям се с ментовия чай и се закашлям, че чак сълзи ми излизат от очите. Сидоров благосклонно наблюдава пристъпа ми на кашлица. Когато вадя носна кърпичка, за да избърша лицето си, той отдава това на вълнението ми.

Покашля се.

— Сега не ме разбирай грешно. Харесвам те.

— Аз също те харесвам — отвръщам механично аз. — Но…

— Тогава значи всичко е решено — казва той, става и понечва да си ходи.

За миг оставам без думи. После идвам на себе си и го връщам от вратата.

— Къде тръгна така бързо?

— Да си донеса нещата.

— Ама аз съвсем не съм казала „да“. — Той се извръща към мен и ме поглежда, очите му са с цвят на измито синьо като лятното небе над селото. — Че какво каза тогава?

Със смях го връщам обратно на стола и тиквам в ръцете му чашата с чай.

— Не искам да се женя, Сидоров. За никого. Никога повече.

На ръката ми, там, където палецът преминава в опакото на дланта, има малка избеляла татуировка, която си избодох, когато бях на петнайсет, с игла и мастило. Тъкмо в този момент тя ме засърбява. Междувременно е започнала да прилича на изсрано от муха, отколкото на буква.

— Защо не? — В старите му очи има детинско учудване.

— Не съм дошла тук, за да се женя.

Той изпуфтява обидено. После мъчително отново се изправя.

— Добре си помисли. Бих могъл да ти поправя оградата.

— Защо тъкмо сега?

— Защото няма да станем по-млади.

— Нали имаше приятелка в града?

Той изпуфтява още веднъж и махва с ръка. Няма как вече да го спра да не си ходи. Изпращам го до вратата и гледам подире му как върви надолу по улицата и с бастуна си вдига бели облачета прах. Излиза вятър и издува ризата на гърба му.

Познавам го, откакто съм родена. Сидоров е единственият освен мен, който живееше в Черново и преди реактора. Когато бях младо момиче, той вече беше семеен възрастен мъж, още тогава с една глава по-висок от мен. След реактора го изгубих от очи. Когато се върнах в Черново, той бил прочел за мен във вестника. Във всеки случай се върна втори, но аз никога не го попитах какво се е случило с шумната му жена и двамата му синове.

Добре мога да си представя какво го е накарало да се замисли за сватба. Той е мъж и пере нещата си, когато те вече могат да стоят прави от мръсотия, в един леген с домашен сапун, след което, без да ги изплакне, ги простира да съхнат в градината. За ядене два пъти на ден си накисва овесени ядки с разредено дълготрайно мляко, ако има от него, и с кладенчова вода, ако млякото е свършило. На празници поръсва отгоре подсладено царевично мюсли или шарени спирали с плодов аромат от големи опаковки с чуждоземни надписи. Зеленчуците му изгниват и макар да разбира от градинарство, никак не умее да готви.

За разлика от него аз винаги готвя със свежи зеленчуци и градината ми процъфтява.

От един месец не съм стъпвала в Малиши. Ако зависеше от мен, не бих тръгнала така скоро натам. Но запасите ми привършват, маслото и олиото, грисът и макароните с форма на буквички. Още предната вечер измъквам от бараката пазарската си чанта на колелца и я изчиствам от паяжините. Паяците работят много бързо, трябва да се поучим от тях. Сещам се за биолога, който съвсем внимателно с пинсета хващаше паяжините и ги поставяше в някакви купички.

Аз пък не откривам нищо особено в мрежите на паяците. Те са сребристи и лепкави.

Питам Маря дали й трябва нещо от града, питам Петров и за кратко се замислям дали да не питам и Сидоров, но се отказвам. Гаврилови не питам. Леночка не отвръща на почукването ми. Маря иска нови списания, вълнена прежда и най-различни хапчета, сред които и едни срещу запек. Прежда няма да взема. В шкафа й има купчини скъсани вълнени пуловери, които може да разплете. И без това чантата ми ще се препълни.

Петров си пожелава да му донеса добра вест.

— Не се шегувай — казвам му. — Мога да ти донеса мед.