Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

Ако наредя един върху друг всички пакети, които Ирина ми е изпратила от Германия, ще се получи кула на няколко етажа. Но аз прилежно сгъвам жълтите картонени кутии и ги отнасям в барачката. Всичко, което Ирина слага в колетите, изглежда да е внимателно премислено. Пушени колбаси и консерви, витамини на таблетки и аспирин, кибрит, най-различни къси чорапи, долни гащи, препарати за миене на ръце. Нови очила, слънчеви очила с диоптри, четки за зъби, моливи, лепило. Термометър, уред за измерване на кръвното (дадох го на Маря) и всякакви размери батерии. Имам колекция от чисто нови ножички, джобни ножчета и малки дигитални будилници.

Много съм доволна от германската захар за желиране, при нас такава няма, и сега не се налага с часове да варя сладката си. Също така от бакпулвера, от пликчетата с бобени и доматени семена (но всъщност си предпочитам моите собствени семена). Големите опаковки с пластири и марля раздавам.

Многократно съм писала на Ирина, че нищо не ми липсва. Почти нищо. Би могла някой път да ми прати семена за цветя от нейния край, за да отгледам нещо по-различно. Но не бива да ме угоява с колети от Германия. После схванах, че тя има по-голяма нужда от тези пакети от мен. Оттогава просто казвам „благодаря“, а от време на време заявявам и някакви желания. Например че бих искала от мечетата „Харибо“ и някаква нова белачка за картофи.

Това, което очаквам с нетърпение, са писмата. Всяко писмо е истински празник. Тогава дори нямам нужда от нов вестник, но въпреки това си купувам, когато ходя до Малиши, че и аз малко да разбера какво се случва по света. Всяка вечер, преди да заспя, чета последното писмо и така, докато пристигне следващото.

Петров твърди, че днес никой вече не пишел писма и че новините се пренасяли от компютър до компютър и от телефон до телефон. А в някои случаи дори от компютър до телефон. В Черново няма телефони, което означава, че апаратите са тук, но вече няма никаква работеща линия. Някои притежават малки мобилни телефони, които обаче са в обхват само близо до града. Петров има такъв, веднъж ми го показа. Играе си на него на разни игрички като малко дете.

Когато беше нов в селото, влачеше се по улиците и държеше високо телефона си. „Няма обхват, няма обхват“ — жалваше се той и предложи да сме съберели подписи, за да ни поставят стълб с приемателна антена. Нищо не се получи.

Гаврилови рекоха, че който иска да говори по телефона, няма какво да прави в Черново. Според Маря устройствата излъчвали радиация. Старият Сидоров, който е поне на сто години, тъй като си беше стар още докато аз бях млада, обаче каза, че неговият стационарен телефон си работел отлично и Петров можел да го използва, както е обичайно между съседи.

Той показа стария си телефон, пластмасова кутия със слушалка и шайба, които някога са били оранжеви. Телефонът стоеше на масата на Сидоров сред големи жълти тиквички, които тъкмо бил събрал от градината.

Петров вдигна слушалката и я постави до ухото си. После я подаде на останалите.

— Повреден — рече Маря, подавайки ми слушалката, а пък я поставих обратно върху телефона.

— Няма линия, деденце — каза Петров. — Тук изобщо няма линия, разбираш ли. Няма.

Но Сидоров настояваше на своето си, че редовно — не всяка седмица, но почти всяка — говорел по телефона с приятелката си в града.

— Наташа — обясни Сидеров, отговаряйки на скептичния ми поглед, и посочи към Маря. — Малко по-млада от нея.

По-късно Петров се опита да ме убеди, че старият Сидоров вече не бил напълно на себе си. Но аз само свих рамене. Ако тук имаше някого, който не биваше да се подиграва на другите, то това беше Петров.

Седя на пейката пред къщата си, когато, подпирайки се на бастуна си, покрай мен едва-едва преминава Сидоров. Вече не изглежда никак добре. След няколко крачки се обръща и мъчително тръгва назад. Изправя се пред мен, целият трепери. Ако имаше повече зъби, сигурно и те щяха да тракат.

След това ме пита защо не го каня да влезе.

Какво да правя, каня го. Стаята ми, с изключение на паяжините, е чиста и подредена, гостите по всяко време са добре дошли. Подготвена съм. Но точно Сидоров не съм очаквала. Той сяда на един стол, поставя бастуна между краката си, а ръцете върху масата. Слагам чайника на печката.

Облечен е в стар сив панталон от костюм, който е закърпен, но чист. Краката му са кокалести, а брадата рошава и като тел.

— Дуня — казва той. — Съвсем сериозно го мисля.

— Какво мислиш съвсем сериозно? — питам аз.