Алина Бронски - Последната любов на баба Дуня

С всеки следващ път шумът в Малиши ми се струва все по-заглушителен. При това хората по улиците стават все по-малко, дори и тук на автогарата да има най-много половин дузина шофьори и двайсетина пътници, наредени на опашки. Но всички вдигат шум. Отвикнала съм.

Целите ми са строго определени. Първо отивам до Спестовната каса, където Ирина е открила сметка, на която превеждат пенсията ми. Макар че у дома няма какво да си купя, тегля всичките пари, тъй като животът ни е научил да нямаме вяра на банките.

Във фоайето на Спестовната каса има банкомати. Момиче с фишу на врата ме пита дали имам нужда от помощ. Нямам нужда от помощ, а от парите си, и то не да ми ги даде автомат, а човек на гишето. И така влизам в залата. Докато чакам, в прасците ми вее леден вятър, добре, че съм с вълнените си чорапи. Момичето на гишето, което ухае на парфюм и дъвка, казва гордо, че вече имали климатик. Момичето изглежда така, сякаш никога досега не е държало в ръка колорадски бръмбар. Виждам в деколтето й, че кожата й е настръхнала, и я предупреждавам, че ще се простуди. Тя казва, че отдавна била простудена, и побутва към мен пенсията ми, която преброявам, разделям парите на две половини и ги разпределям в двете чашки на сутиена си.

Всеки път, като си взема пенсията, изпитвам огромно желание да купя нещо на Ирина, Алексей и Лаура. Когато Лаура се роди, й изпратих разни неща, гумени играчки за захапване при поникване на зъби, дрънкалки и ританки, докато ми стана ясно, че всъщност никой не се нуждае от тях. В Германия и без това има по-хубави неща. При нас може доматите и да са по-големи, но по-хубавите ританки се продават там.

Затова спрях да купувам ненужни неща и сега пъхам всичките си пари в старата кутия за чай. Когато Лаура стане на осемнайсет години, а това ще е съвсем скоро, ще дам цялата сума на Ирина с изключение на един неприкосновен запас, който ще оставя за моето погребение. Ще помоля Ирина да смени парите в германски марки или в долари и да ги сложи в касичката на Лаура. Внучката ми е най-младият член на нашето семейство, а младите хора имат нужда от пари.

Ирина всеки път ме поправя, че вече нямало германски марки, но аз не мога да запомня какво имало вместо тях.

Следващата ми цел е пощата, само че по пътя натам ще мина през пазара. Позволявам си тази пауза, влизам в залата, където мирише на риба и гнил зарзават, и се подпирам на един щанд, на който продават тестени изделия със свинска мас. Но облаците миризма затормозват носа ми. Ям парче краставица от моята градина.

Продавачът ме поглежда от горе надолу и аз разбирам, че не му е приятно, когато на щанда му ям нещо, което сама съм донесла. Не е учтиво от моя страна. Бъркам в чантата си и му се извинявам. Но той махва с ръка и продължава да ме гледа. След което ме пита дали аз съм баба Дуня от зоната на смъртта.

Бих могла да го попитам той пък какво си мисли, къде самият се намира в момента. Но не го правя. Щом се чувства сигурен зад поничките си със свинска мас, тогава така му се пада. Освен това съм изумена, че ме познава. С това не мога да свикна.

Подава ми една поничка в мазна хартия.

— За вкъщи — казва той. Не искам да го обидя и я поемам, макар да знам, че само с една хапка от това нещо ще си унищожа панкреаса.

— Познаваме ли се? — питам и се правя, че отхапвам. Още като бях помощна медицинска сестра, ме познаваха много хора, знаеха ме и в околните села. Нали все при мен идваха, като се случеше нещо. Но в Малиши още тогава си имаха свои лекари и сестри. Може пък да е от някое от селата. Имам добра памет, но в нея са се запечатали само детските личица.

Питам го кой е.

Отвръща ми, че няма как да го знам, но мен тук всички ме знаели, защото всички говорели за мен. И за останалите, които са се върнали.

Той се обръща и почва да рови в една кутия с вестници, за да ми покажел нещо, но аз му казвам, че не е необходимо. Не ми трябва да знам какво бил казал някой си или, още по-лошо, какво бил написал. В последните години постоянно пристигаха журналисти, които снимаха градините ни и ни задаваха някакви въпроси.

— Имам работа — казвам и напускам залата на пазара. Мазната поничка завивам по-здраво в хартията и допълнително в салфетка, която изваждам от чантата си. После я прибирам. Маря ще й се зарадва.

На пощата виси огромна табела, че тъкмо в момента е обедната почивка. Поглеждам си часовника. Лош знак, когато почивката е почнала малко преди единайсет, това значи, че ще продължи по-дълго. Отивам в парка, сядам на една пейка и дълбоко въздишам. Да вървя по асфалта, си е направо отрова за ставите, пък и въздухът е мръсен.