Богомил Райнов - Само за мъже

Нямам нищо против инженера. Общителен и симпатичен, в случай че имате симпатия към такива хора. Държането му може да се изрази с една дума: непринуденост. Непринудено ще се разположи в стаята ви, непринудено ще ви запита за нещо, което не е негова работа, непринудено ще ви разкрие някоя своя слабост, от ония, които е прието да се крият.

Тая му привичка да бърка с еднаква лекота в пакета ви цигари и в душата ви, естествена, ме дразни. Но ако трябва да определя дали се касае за нахалство или за естествена простота, би следвало да призная, че е по-скоро второто. Нахален — не. Нахалният се натрапва, а тоя все пак няма да дойде, ако не го поканите, и ще дръпне ръката си от пакета или от душата ви, щом забележи, че не ви е приятно. В случай че забележи.

Само че аз толкова обичам непринудените, колкото и маниерните. И съм доволен, че когато е вкъщи, Владо рядко напуска периметъра на стаята си, зает с изчисления и анализи. Една амбициозна творческа работа, занимаваща го не само в лабораторията, но и у дома, едно изследване, в което ме посвети още след запознанството и за което не давам пет пари. Знам, че е достатъчно общителен, за да дойде при първото повикване на чаша кафе или нещо алкохолно, обаче нямам никакво желание да го черпя с кафе. Той също вари чай само за себе си, ако не броим Лиза. Не знам какви са му другите дефекти и доколко ги има, но е доста стиснат, така че съм застрахован от отегчителни покани. Невероятно стиснат. И ако посяга към цигарите ви, то не е само от непринуденост.

Предполагам, че с тая си непринуденост е съборил и Лиза. Магнетизмът на сродните души. Сигурно още при първия разговор е казал нещо в смисъл: какви разкошни гърди имате и грехота е такива прелести да се крият, подир което със същата непринуденост е преминал към разопаковането. А може и да не се е изразил точно по тоя начин. Той не е по простащините. Влече го по-скоро научната терминология. Рожба на техническата революция. Отплеснал се е в разсъждения за демитологизацията на секса и за това, че в модерното общество половите сношения най-сетне са заели естественото си място на всекидневна необходимост, някъде между миенето на зъбите и ръкостискането. И тая патка, за да покаже, че и тя е модерна, благосклонно му е отстъпила едрите си форми за временно ползване. Още повече той не е за изхвърляне като мъж. Не е атлет, но нищо не му липсва, а откритият поглед на кафявите очи, приятното лице и особено тая непринуденост…

Всичко това са догадки. И даже не догадки, а хладнокръвни лъжи. Почти съм убеден, че засега все още Лиза го държи на разстояние. Навярно го е усетила, че пада малко сметкаджия. А сметкаджията, позволиш ли му безплатно някои работи, веднага ще си направи сметката, че няма смисъл да ходи да се разписва.

На всичко отгоре и моят единствен приятел — орехът — съвсем оплешивя. Разкошните му листа окапаха и сега през рядката мрежа на клоните се вижда тъкмо тая картина, която ми рисуваше Лиза: пранета, балкони и тук-таме някое навъсено лице, надничащо от прозореца. Добре, че моята доброволна икономка е поставила освен зелените завеси и полупрозрачни бели пердета. А когато денят е такъв навъсен като днешния, полупрозрачните пердета стават почти непрозрачни, една бяла мъглявина, зад която Можеш да си представяш, че се намира всичко, каквото си пожелаеш, включително и един разкошен орех с гъста уханна листовина.

А ако ме мързи да си представям, нищо не ми пречи да затворя очи и да вляза в съня.

Влизам в съня като в някаква гора. Отначало гората е рядка и пресечена с отблясъците на външния свят, с голи места и остра дневна светлина и отгласи на звуци и човешки говор и досадни лица и аз напразно искам да се изолирам и да потъна в гъсталака, защото тия нахални отблясъци постоянно ме сепват от забравата, но постепенно те все повече оредяват и гаснат, а гората все повече се сгъстява и това е вече истинска гора, дълбока и тъмна, с маслинена листовипа и чер-по-зелен здрач и аз неусетно потъвам в пея, потъвам напълно в тая гора на мрака, на мълчанието и забравата.

Движа се тъй не знам колко време, додето усещам, че наоколо ми просветлява. Просветлява едва-едва, колкото здрачът да оредее до полуздрач, колкото да мога да разпознавам нещата около себе си, колкото да разбера, че зад дърветата се издига някаква сграда, боядисана в оня казионен жълт цвят — странно наистина, такава масивна сграда в самия център на една гъста гора, — и аз без особено желание, а просто защото приличието го изисква, приближавам до старомодната за-стъклена врата и понечвам да натисна звънеца, но вратата вече се е отворила и на прага е застанал прислужникът с безизразно лице.