Богомил Райнов - Само за мъже

Чудесна картина за нашия хол, тъмнокафеникава като самия хол, без да говорим за сюжета, избран сякаш нарочно за нас. И какво друго е този разпадащ се сал, ако не нашата разпадаща се къща, и какво друго са тия корабокрушенци, ако не братя по съдба. Вярно е, че при нас корабокрушенците са само петима, докато в сала бройката е по-значителна, но колкото до типовете — грешка няма. Това сме си ние, всеки на своето място и всеки със своя хал.

Моето място на сала е също точно определено. Като ония места във влака, дето предварително са ангажирани срещу заплащане. И аз наистина съм си платил по всички правила, за да получа правото на едно място в редицата на апатията. Не сред ония, дето са устремени с цялото си същество към появилия се в далечината кораб — там е мястото на такива като Лиза и Илиев. Нито сред другите, които вече са минало — търсете между тях Димов и Несторов, а сред тия по средата, дето още не са мъртви, но и вече не са живи, тия, загърбените към видението на хоризонта, тия, другарчета на апатията.

Неприветливо място — би казал някой. Аз обаче не мисля така, а боя се — и художникът. Той си е направил една доста жестока шега, тоя художник, и с оптимистите на сала, и с тези — сред публиката. Защото достатъчно е да разгледате по-внимателно картината, за да разберете епилога: този бял кораб на надеждата не е никакво спасение, а само трагичен мираж. Той е толкова неизмеримо далече — една бяла точка върху бурния хоризонт, — че няма никаква надежда нещастниците да бъдат забелязани и спасени. В такъв случай защо трябва да се морим с ръкомахане, вместо да поседнем и да сведем примирено глава.

Жребият е хвърлен, казвам си и влизам в книжарницата. Продавачката е тъй доволна от възможността да се отърве от тоя рамкиран некролог, че акуратно ми го завива в двоен амбалаж, понеже навън е почнало да ръми.

Навън ръми и небето се е спуснало съвсем ниско над покривите, едно глухо оловно небе, но не бурно, а мъртво, напомнящо ми за една друга картина, Защото, без да изтъквам прекалено художествената си култура, би трябвало да уточня, че „Салът на Медуза“ съвсем не е първата, а втората ми допирна точка с живописта. Що се отнася до първата, тя виси и днес в стаята на майка ми като увехнал спомен от дядо Стефан, защото дядо Стефан на младини доста е обикалял света и е ходил чак до Виена, откъдето е донесъл тази картина заедно с вече споменатия китайски сервиз, изпочупен още навремето от леля при един малък истеричен сеанс.

Предишната ми допирна точка с изкуството се нарича „Островът на мъртвите“ и представя малък остров, съставен от отвесни скали и тъжни високи кипариси, само че в скалите са пробити прозорци, което ви внушава, че се касае всъщност за жилищни кооперации на мъртъвци. Вероятно художникът е искал да изпълни картината със скръб и затова е акцентирал на глухото оловно небе и на глухите неподвижни води, и на мрачните чернозелени кипариси. Но на мене още от детинство този остров ми се виждаше доста привлекателен — може би поради тоя мой рефлекс да бъда обратен на другите — и аз изпитвах някакво смътно влечение към тия меланхолични дървета, към сънните води и сивите мъгли на хоризонта и изобщо бях на мнение, че мъртвите доста добре си живеят.

И додето крача по улицата, завил част от покупката си с част от шлифера, споменът от оная първа картина се преплита с пресните впечатления от тази, втората, и аз си казвам, че не бива така песимистично да я тълкувам, защото не е изключено вълните в края на краищата да отнесат корабокрушенците към някоя земя. Както не е изключено и друго — тая земя да се окаже Островът на мъртвите.

— Намерих ви нещо, за да закриете онова грозно петно в хола — съобщавам на Лиза, когато привечер се прибирам с находката си.

Тя поглежда изненадано отпърво големия пакет в сива хартия, а после — мене:

— Не съм очаквала от вас подобно внимание — признава жената и почва да разопакова картината. А когато позлатената рамка блясва през амбалажа, възклицава:

— Чудесно!

За да произнесе малко по-късно:

— Ужасно!

— Чудесно или ужасно? — питам.

— Искам да кажа, че е достатъчно голяма, за да скрие петното, но не можахте ли да намерите нещо по-весело?

— Какво по-весело от разходка по море?

Така или иначе, картината още веднага е окачена в хола, не без ценното съдействие на инженера, който подир сложни математически изчисления забива гвоздея тъкмо на необходимото място, за да се скрие черното слънце на влагата.