Богомил Райнов - Людмила — мечти и дела

Тази книга все още бе под печат, когато за нея или по-точно срещу нея се появиха три материала. Публикува ги същият вестник, в който два-три дена по-рано се бе появила и информацията за предстоящото издание. Избликнала спонтанно или не, подобна скорострелна отзивчивост не можеше да не ме поласкае. Именно чувството на благодарност е в основата на следващите редове, макар да знам, че едва ли има нещо по-отегчително от това да пишеш или да четеш предисловия.

Людмила Живкова не само приживе, но и посмъртно има странна съдба. Ако през 80-те години на миналия век в нейна памет бе създаден и изкуствено поддържан някакъв официален култ, то в края на века тя вече бе станала обект на открити злословия и подигравки. Политическият меркантилизъм на тъй наречените комунисти превърна тази жена в рекламно лице на системата, от която тя постепенно се бе отчуждила напълно. Тъй наречените нови демократи по-късно пък я превърнаха в боксова круша, върху която отреагирваха ненавистта си срещу същата тази система, нерядко обслужвана в миналото от самите тях. Би могло да се предполага, че контрастът между фалшивата апология и показното озлобление ще се смекчи с течение на времето, в резултат на забравата. Голямата част от младите хора, дори и да са чували за Живкова, нито имат някакво мнение за нея, нито се интересуват от нея. Забравата. Какво спокойствие и каква отмора, след като стихне шумотевицата на пазарището и се възстанови хладната атмосфера на безразличието. Това обаче е друг сюжет.

Има все още хора, които тачат Людмила Живкова заради ролята, която е играла в родната ни култура, но в същото време се дразнят от нейните „залитания“ по разни „религиозни екзотики“.

Има и други, които я ценят тъкмо за нейното нестандартно мислене, но не могат да й простят това, че носеше името Живкова и бе заемала високи постове в една партия, която за тях е ненавистна.

Всяка от тези оценки съдържа, струва ми се, своите основания. Колкото до тяхната несъвместимост, тя е донейде отражение на антагонизма между онова, от което някога се напатихме и другото, от което патим днес. Това е грубо казано, контрастът между казармата и лудницата. Навремето в живота ни съществуваше някакъв ред, тягостен ред с омразни казармени предписания. Днес сме се озовали от царството на необходимостта, в царството на свободата — всеки може да плюе в лицето ти, единствено на това основание, че е вече свободен да прави каквото си ще.

Разнобоят в оценките за персонажите, играли някаква роля в миналото, е нещо естествено, а злоупотребата с правото на мнение — нещо неизбежно. Може да негодуваме срещу онези, които и днес анатемосват Ботев или се гаврят с Вазов, ала няма как да попречим на кощунствата. Какво остава до отношението към скромни фигури като Людмила.

В такъв случай каква е целта на настоящия мемоар? Ами също съвсем скромна: Да кажа и аз нещо по въпроса, в качеството си на все още жив свидетел.

През последните десетина години по адрес на тази жена бяха изприказвани толкова много неистини, та не веднъж съм се опитвал да възразя. Това обаче бяха откъслечни апострофи, минали и заминали към сметището на забравата. Затуй накрая се изкуших да събера накуп част от спомените си за Мила, преди сам да се озова на сметището. Така се появи и въпросната моя книжка.

Първоначалното ми намерение бе само да разкажа някои спомени. Имам предвид истински спомени, а не от типа на онези, досъчинените или напълно фиктивните, които в наши дни са станали истинска напаст. Спомените обаче в случая предполагат оценка, а оценката — обосновка с неоспорими факти. Така очеркът ми неизбежно надхвърли рамките на мемоара, без да се домогва до високите претенции на научната монография.

Досадното беше, че додето разширявах коментарите в изложението си, постепенно започнах да стеснявам обема на спомените. Не в резултат на склерозата, а в резултат на всевъзможни съображения.