Богомил Райнов - Людмила — мечти и дела

— И откъде го измислиха това, че била чаровна, — говореше едната.

— Е, чаровна е, де, — отвръщаше великодушно другата.

— Обясни ми тогава какво точно й е чаровното, — упорстваше първата. — Нейният единствен чар е, че е дъщеря на Живков.

Този факт — че е дъщеря на Живков — даваше достатъчно основание на зложелателите да обезценяват и най-дребните й успехи. Колкото до външността, до обноските, мисля, че „чаровност“ едва ли е подходящият израз. Като всяка нормална жена, тя не беше лишена от известна суетност, но бе достатъчно трезвомислеща, та да се смята за красавица и да го подчертава с впечатляващи тоалети. Роклите и костюмчетата, които носеше, отразяваха скромните възможности на нейната софийска шивачка, а не на тенденциите на висшата мода в Париж или Рим. Не се гримираше, избягваше превземките, обичайни за дамите, свикнали да бъдат обект на внимание. Вероятно беше усвоила въздържаността на поведението си, следвайки изискването „така трябва“. Необходимо беше да държи сметка за името, което носеше и за мястото, което се готвеше да заеме в обществото. Но какво, всъщност бе това място?

Едва ли жадуваше да изяснява до края на живота си проблеми, като този за англо-турските отношения. Може би самият избор на тая тема бе роден единствено от желанието да се поразходи до Лондон. А може би и по-нататъшното си поприще виждаше в подобна насока — като дипломат в някое посолство на Запад или като титуляр на някакъв си комитет. Нали и сега сме свидетели на подобни явления: Различни дамички, неизвестно въз основа на какви критерии се ползват от привилегията да бъдат несменяеми посланички на страната ни в удобни за живеене държави.

Един от някогашните началници в Комитета по култура вижда ранните амбиции на Людмила в приблизително подобен аспект. Демонстрирайки неподозирана ерудиция, той оприличава „петъците“ на младата Живкова с прословутите „вечери“ на мадам дьо Талиен от времето на термидорианската епопея, за да докаже, че Людмила просто изпълнявала политическата заръка на баща си. 2 2 Емил Александров. „Живков си прави интелектуално лоби чрез Людмила“. В. „24 часа“, 25 септ., 1997.

Горкият Живков, ако е разчитал на дъщеря си да му организира интелектуално лоби. Истината, разбира се, няма нищо общо с тази нелепица, опровергана от самите факти. В „петъците“ на Мила, освен, че не се организираше лоби на бащата, но се и злословеше, кога с недомлъвки, кога съвсем прямо срещу едни или други партийни порядки. Което в даден момент предизвика прекратяване на сбирките тъкмо от страна на бащата. 3 3 „Просто високопоставен служител от Държавна сигурност намери начин да уведоми Тодор Живков, че на тези сбирки се изказват антисъветски и ревизионистични идеи. И «петъчните салони» бяха затворени.“ (Костадин Чакъров — „Втория етаж“, стр. 153. София 1990).

Не, тия срещи не подсказваха с нищо трайните интереси на Людмила от ония години. Тя водеше обичайния живот на хората от своята среда, като все още се оглеждаше, все още преценяваше, все още търсеше действителното си призвание. Едва станала „кандидат на историческите науки“, реши да следва задочно История на изкуството в Москва. Няколко месеца след като зае поста пръв зам.-председател на КПКВЧ 4 4 КПКВЧ — Комитет за приятелство и културни връзки с чужбина. бе назначена за пръв зам.-председател и в Комитета за изкуство и култура. Наивно би било да се допуска, че тия назначения са ставали без нейното изрично желание. Разполагаща с уникалната привилегия сама да си избира работното място, тя като че се затрудняваше все още в избора.

— Можете да ми честитите, вече съм на заплата, — обяви тя една вечер, когато пристигна у дома с мъжа си.

А на въпроса ми „в кое ведомство?“ поясни:

— В онова, дето ти го наричаш „Мухъла“.

Не много отдавна, додето разказвах за изпитанията си като дипломат, бях споменал и за неприятностите си с кпвкч.

Това пък дълго и тъпо заглавие кой го измисли? — промърмори Ваньо.

— Точното име би трябвало да бъде Комитет на Мухъла, — рекох, — но няма кой да го предложи.

Мила, която тогава изпитваше традиционен респект към държавните институции, полюбопитства защо смятам културните връзки за мухъл. Историята бе дълга. Бе се точила почти седем години, времето на престоя ми в Париж, та се опитах да я вместя в няколко изречения.

Бях убеден, че през тия години Комитетът освен дето не помагате за културните ни връзки на Запад, но ги затрудняваше. Проваляше с апатията и мудността си редица наши начинания, като дейността му се свеждаше до това, да доставя на френските ни приятели броеве от списание „Ла Бюлгари“, а на посолството — снимки от природни кътчета на страната ни, за да уреждаме фотоизложби.