Богомил Райнов - Людмила — мечти и дела

— Всичко ще бъде извършено навреме, — побърза да обещае посланикът.

— И, надявам се, няма да прибавите към иконите известен брой диаграми за ръста на вашето социалистическо производство. Не мислете, че сме против пропагандата, но за нея можем да ви предоставим други зали, да речем в Педагогическия музей.

Той стана, за да ни даде знак да сторим същото и ни изпрати да уточняваме подробностите със секретарката.

Прибрахме се в посолството помирени и окрилени. Каменов бе дотолкова ентусиазиран, та макар да наричаше доскоро проектите ми „фантазии“, вече бе готов да представи реализацията им като свое дело.

Само, че реализацията не се състоя. Навлязохме в дебрите на безплодни канцеларски преписки, на разправии с музеите, отказващи категорично да ни предоставят експонатите си, на подменяне предвидените значителни произведения с всевъзможни сурогати и на уникатите — с несръчни копия… Не, това наистина не е за разказване.

„Всичко ще бъде извършено навреме“, бе заявил тържествено Каменов. Истината е, че нищо не бе извършено в срок и естествено Индия получи Оранжерията, където разгърна магистрална изложба с международен резонанс. Колкото до нас, то подир продължително глупашко туткане, ние получихме куп сандъци, наблъскани с разни сукмани, престилки, пафти, пирографирани бъклици и посредствени занаятчийски икони. Не помня дали имаше диаграми, но снимковият материал беше в изобилие, както и туристическите дипляни.

Изпратените шедьоври едва ли заслужаваха друга участ, освен да останат в зимниците на посолството. Но французите все пак проявиха снизхождение. Отстъпиха ни цели три етажа на Педагогическия музей, където през цялото времетраене на изложбата рядко се мяркаше жива душа.

Разказвах на Людмила за проваления си някога проект в момента, когато тя също обмисляше подобни проекти. Скръбната ми повест обаче не се радваше на голямо съчувствие.

„Ти винаги ще намериш начин да обезкуражиш човека“. Не го казваше, но допускам, че го е мислила.

Известно е, че новоиздигнатия ръководител често започва първия си работен ден с амбицията да извърши някоя малка революция. Иначе как ще покаже, че с идването му настава ново летоброене. Рискована амбиция, но обикновено съвсем краткотрайна. Системата тихо те обгръща в прегръдката си, за да те сведе до безвредна съставка в блатото на рутината. Така революцията ти, дори да се състои, деградира до безобидното пренареждане на мебелите или на служителите в канцеларията.

Допусках, че Мила също страда от пристъпи на клаустрофобията, макар и в нейния благороден вариант: Копнежът да се измъкнеш от душните тесни лабиринти на застоя. Беше се впуснала в някаква операция, донейде сходна с моя фалирал проект, само, че в нашенската обстановка. Искаше да сподели с хората нещо различно от обичайните грижи за хляба и сиренето.

Кой не е изпитвал в известни моменти този, идващ неизвестно откъде порив към нещо по-необичайно и по-красиво от суетнята на делника. Един мой стар приятел и добродушен циник, с цел да охлади подобни лекомислени настроения, препоръчваше:

— Напиши статия.

Мила не написа статия. Ограничи се с уреждането на една необичайна изложба — „Тракийското изкуство и култура по българските земи“ — за да припомни на обикновените хора, че по тези размирни области, отредени ни като роден край от съдбата, е съществувал още от дълбока древност култът към красотата, заедно с умението да я създаваш.

За големия интерес към изложбата е писано доста. Някои го обясняваха с това, че сред експонатите фигурират изделия от благородни метали, а не просто някакви си камъни. За трудностите при съставяне на експозицията изобщо не стана дума. Понятие за тях могат да имат само онези, които са се сблъскали с нравите в съответните нашенски институти. Там властва инстинктът на псето, което отдавна е престанало да си глозга кокъла, но не допуска никой да припари до него. Без да съм се интересувал специално от кокали, и аз имам известни впечатления по въпроса.

В началото на 60-те видният френски изкуствовед Кристиан Зервос ме помоли да му набавя десетина снимки от паметници на неолита, намиращи се в софийския Археологически музей. Пишеше голяма монография за изкуството на Цикладите, та му бяха необходими за съпоставка. Отидох в музея с точен списък на експонатите и помолих да ми приготвят снимките. Отговорът беше: „Не може“. Защо „не може“? Ами така — не може! Не се касаеше за неща тайнствени, секретни или непубликувани, а за няколко неолитни находки, достатъчно известни щом даже Зервос в Париж знаеше за тях. И въпреки туй връх взимаше чиновническият инат: „Не може!“ Трябваше да се обадя чак на Иван Башев, тогава шеф на Културата, за да се окаже, че можело.