Богомил Райнов: Людмила — мечти и дела

— Чувала бях, че покрай баща си добре познавате окултизма.

— Окултизмът е доста широко понятие, — забелязах предпазливо.

— Щом е толкова широко, в него трябва да има място и за предсказанията, — възрази тя.

И ми разказа за някаква жена, която наскоро й била предрекла не знам какво си. Слушах мълчаливо, но тя прецени, че мълчанието ми не е знак на съгласие:

— Вие, както разбирам, се придържате единствено към научно доказаното…

И понеже се колебаех как да отговоря, подхвърли:

— Или наистина сте решил да внимавате какво приказвате…

— Ами нали знаете, че и стените имат уши.

Стените бяха далече. Хората наоколо не ни обръщаха внимание, както и ние — на тях. Двоумях се просто, дали си струва да засягам сериозни теми в една лековата беседа, поддържана, колкото да мине времето.

По-добре да бях си мълчал.

— Мисля, че научно доказуемото е само част от истината за битието. Това даже хора на науката го признават, — забелязах.

— А другата част къде да я търсим?

— Въпрос на избор. Окултни учения за космоса и човека има колкото щете.

— А вашето учение какво е?

— Вие така ребром поставяте въпроса, че трябва да ви отговоря: „Марксизмо-ленинизма“.

— Е, не. Тогава по-добре да си приказваме за други неща.

Бях я засегнал. Било с недоверието си, било с маниакалната поза на мъдрец, който пази големите истини за себе си. За да я убедя, че не съм болезнено мнителен, налагаше се да кажа няколко думи за „моето учение“, както тя Се бе изразила.

Светската шумотевица наоколо не бе особено подходяща за подробни обяснения. А и познанията на Живкова по теориите на езотеризма бяха съвсем смътни, за да не кажа никакви. Усещах, че ме слуша доста разсеяно, след като бе разбрала, че не мога в пет изречения, още тук и сега да й доверя секретите на мирозданието. Сервитьорите разнасяха вече десерта, пиршеството беше към края си. Затуй предложих, в случай, че проблемите наистина я вълнуват, да й доставя някоя книга, останала от баща ми.

— Така ще бъде най-добре, — съгласи се тя. — Особено ако не е много обемиста. Напоследък от писане не ми остава време за четене.

— И двете неща са вредни, — признах. — Нали още в древността е казано: „Пази се синко от това, да съставяш много книги — то няма край, и да четеш много — то е уморително за тялото.“

— Кой го е казал?

— Еклесиаст.

Тя май не разбра какво имам предвид, но не попита за обяснение. От раздвижването на централните маси личеше, че краят на вечерята е настъпил.

„Случайните случки случайно се случват“. Този изтъркан някогашен лаф би могъл вероятно да се приложи и към запознанството ми с Людмила Живкова. Особено ако го приемем в неговия ироничен смисъл, че всъщност на този свят няма нищо случайно.

Няколко дни по-късно един приятел ме осведоми, че следобеда щял да ходи на гости у Живкова, та му били поръчали да заведе и мене.

— По какъв повод?

— По какъв повод се ходи на гости? — запита той на свой ред. — Не е наложително да носиш букет.

И раздразнен донейде от простотията ми, добави:

— Нали днес е петък, бе. Не си ли чувал за петъците на Людмила?

Не беше възможно да не съм чувал. Тогава те бяха една от темите на обичайното нашенско злословие. Имаше различни коментари, но винаги заядливи или неприязнени, понеже ги правеха непоканените. Някой ги бе нарекъл „файф-оклок на червената буржоазия“, други ги обявяваха за карт-бланш към партийния възход.

Приех поканата без особен ентусиазъм, както бях приел от немай къде поканата за неотдавнашното честване. Светските или партийни сборища рядко са ме привличали. Аз съм от хората, които, поведат ли ги на манифестация, гледат да се измъкнат в някоя странична уличка, а привикат ли ги на събрание, излизат да пушат в коридора.

— Ти трябва да си смениш или табиетите, или партията — подхвърляше навремето баща ми. — Пали сте колективната.

За смяна на партията не бях помислял. Дозирах умерено присъствията и отсъствията си от различните съвещания и покорно търпях обвиненията в разхайтеност и индивидуализъм. А то си беше обикновена клаустрофобия.

Предполагах, че поканата за следобедна визита е косвено напомняне да занеса обещаната книга, но не занесох нищо, дори цветя. Подозрението ми, че ще се озова в някакво тягостно жамборе на празнословието и губивремето изцяло се оправда. В апартамента на бул. Толбухин заварих към дузина познати и непознати лица от двата пола, които пиеха, пушеха и се стремяха взаимно да си правят впечатление с реплики и бележки, претендиращи за остроумие. Беше една от онези претенциозно подбрани компании, на които, едва пристигнал, вече се питаш какво търсиш тук и докога ще стоиш.