Богомил Райнов - Само за мъже

Утихват едва когато започва филмът. Може би понеже са се изтощили от приказки. А може би от старческо кавалерство към дамата, която на всяка цена държи да гледаме филма. Ана Каренина — изпитният текст на Лиза от приемния във ВИТИЗ.

— Вие пак си поплакахте — забелязвам, когато по-късно се качваме горе.

— Естествено… Но мисля, че артистката малко прекаляваше в драматизма.

— А вие как бихте се държали, ако бяхте Ана Каренина?

— Вероятно по-спокойно — отвръща тя.

За да добави тутакси:

— И във всеки случай не бих се самоубила.

— Значи вас не ви бива за корабокрушенец — произнасям сякаш на себе си.

— Затова ли я домъкнахте тази картина, за да внушавате на хората, че са корабокрушенци? — сеща се Лиза.

— Да им внушавам ли? На тия тъпи хора?

Ноември. Неделен следобед.

„В един ноемврийски неделен следобед…“ — Навремето, без да се замисля, бих започнал с такава фраза някой разказ или роман. И трябваше да мине време, за да разбера, че читателят пет нари не дава дали е ноември или декември, дали е заран или следобед, дали вали дъжд, или грее слънце. Читателят се интересува от друго.

„Новодошлият кимна за поздрав, приближи до домакина и като сне учтиво ръкавицата си, му залепи два шамара.“ Това е вече друго. Първо, има действие. Второ, действието е неочаквано. Трето, информацията е достатъчно интригуваща. И четвърто — достатъчно непълна, за да предизвика по-нататъшния интерес. Що за човек е новодошлият и що за птица — домакинът? Какви са мотивите за двата шамара и какви ще бъдат последствията? Четири парещи въпроса, които ще ви позволят поне до някое време да водите читателя за носа.

Да, действието. „Той е много деен човек“, казват с адмирация за някого и само един мизантроп би се сетил да запита: „А какъв е резултатът от дейността на дейния човек?“

Докато действаш, всичко е наред, понеже не ти остава много-много време да разсъждаваш. Лошото е, когато действието приключи и ти се озовеш насаме със себе си в някой тъмен ноемврийски следобед.

Изтягам се на леглото в стаята, понеже трите безсънни нощи са ме поизморили. Нощите са прекарани не с Беба, а с химикалката. Една пиеска, която отдавна ми е поръчана, но за която съм се сетил едва напоследък, понеже авоарите ми са на изчерпване. Знам предварително, че редакторът ще каже: „Ами… не е зле. Ще влезе в работа.“ И съм достатъчно отракан, за да преценя сам, че не е зле. И че не е добре. Обичайното ниво, осигуряващо обичайния хонорар.

Понякога си мисля, че бедата ми е била тъкмо в това, в което е бил и моят успех — всичко ми се е отдавало съвсем лесно. Не особено блестящо, но затова пък съвсем лесно. Изпитите в университета ги вземах без много усилия и без много зубрене, професията ми дойде сякаш от само себе си, парите идваха по същия начин, а така ме сполетя и бракът. И макар и дипломата, и професията, и доходите, и съпругата да бяха все нещо от средно ниво, не бих могъл поне да се оплача, че съм ги придобил с мъка.

Винаги съм бил разумен, макар и без да издребня-вам. Във всяко нещо съм търсел смисъла, макар и без да задълбавам. И най-важното, непрестанно съм действал, което ме е освобождавало от излишни самоанализи.

Трябваше да минат години и да стигна до онази гнетяща празнота, която се опитвам да запълням с размисли за щяло-нещяло, и да се огледам назад от нямане какво да правя, и да се озърна наоколо, за да ме осени това просто, ама съвсем просто откритие, че аз, дето във всяко отделно нещо търся смисъла, никога не съм се запитвал за смисъла на цялата тая бохча, дето е натъпкана биографията ми.

Просто невероятно: разсъждаваш върху отделните неща, а и през ум не ти минава да теглиш чертата и да направиш сбора. До такава степен си далеч от сбора, че ако някой те запита: „Хей, приятел, накъде си тръгнал?“, единственото, което можеш да отговориш, е „към гробищата“.

Причината навярно е в това, че става дума не за механичен сбор, а за нещо много сложно. Всичко е толкова сложно, както би потвърдил навярно и мислителят Димов, който навярно и когато си обува панталона, прави това, едва след като обсъди перспективата във всичките й аспекти, като например панталон ли обува наистина или пешкир и откъде именно трябва да го обуе, дали отгоре или откъм крачолите и нужно ли е всъщност изобщо да го обува, или от гледна точка на диалектиката е по-добре да излезе на улицата по бели гащи.

Но колкото и сложно да е всичко, сега поне имам възможност да го подхващам отсам и оттам, особено напоследък, когато Лиза все по-рядко ми нарушава спокойствието, защото или трака оттатък на машината, или е нейде с Илиев. Лиза и Илиев — една все по-укрепваща връзка. Те все повече свикват един с друг, а аз все повече свиквам с тяхната връзка. Може да съм егоист — има си хас да не съм егоист, — но егоизмът ми в случая се изразява не в желанието да си запазя домашната прислужница, а в надеждата тя възможно по-скоро да се пренесе у инженера.