Богомил Райнов - Само за мъже

— Как го казахте? Ми-зе-ра-би-ли-зъм — срича Лиза.

— Именно. Важното е да преживееш някак.

— Без значение как?

— Абсолютно без значение.

— Тогава защо се морим да живеем?

— Уместно запитване — кимам. — Само че доста закъсняло. Сума самоубийци вече са дали отговора.

— И вие ли вървите натам? — вдига тя тъмните си вежди.

— Не. Не мисля. Самоубийците са дейни хора — вземат решение, изпълняват го. А аз трудно вземам решения и още по-трудно ги изпълнявам. Почвам да се питам: какъв смисъл? А вземеш ли да се питаш какъв смисъл, всичко пропада, защото смисъл няма.

Настъпва мълчание. Паузата, която й е необходима, за да ми сервира своето „има смисъл!“, съпроводено с два-три изтъркани аргумента. Бих могъл предварително да ги отгатна, като знам колко й е акълът. И все пак изчаквам с едва осъзната надежда да срещна някакво възражение, за което не съм се сетил.

Вместо това я чувам да казва:

— Вие сте болен.

— Тъй ли?

Стаята вече тъне в здрач. Само двата прозореца с бели пердета все още светлеят като две високи и строги врати към празната белота на небитието. Двата прозореца и лицето на Лиза, невъзмутимо, като лице на антична богиня от селски тип.

— Говоря съвсем сериозно — произнася богинята. — И то е съвсем просто: вие сте болен. Само че възприемате заболяването си като разбиране за живота. Мислите, че правите разкритие, Тони, а всъщност правите температура.

„Вие сте болен“ — очевидно Илиев е успял вече да й набие в главата някои ръководни мисли. Да не повярваш просто колко научни са станали хората. Всеки е готов да ти определи диагнозата, включително и тая патка. Ето, затова на човек му идва да си дигне чуковете и да се забие някъде в Алпите.

Що се отнася до другото, не е нужно да задълбавам в диагностиката, за да видя, че инженерът е лапнал здравата. По време на скромните вечерни сеанси той дори прави опит да се долепи по-плътно до дамата, което пък кара дамата леко да се отдръпва, сиреч да се доближава към мене, за да му внуши, че всяко нещо — с времето си. Работите вече са стигнали дотам, че Владо при цялата си стиснатост извежда Лиза всяка събота вечер на кино и всяка неделя следобед на кафене.

Иначе нещата си вървят, както преди, и жената в свободното от домакинство време тропа на старата, взета не знам откъде машина и аз напразно чакам да чуя фразата: „Тони, решила съм да изпълня онова обещание и да ви освободя килера“. Макар че вероятно някой ден все пак ще я чуя. Когато една жена е в положението на Лиза и когато кандидатът е от ранга на Илиев, изходът е предварително решен.

„В един неделен ноемврийски следобед…“ Само че този път още е заран. Ранна заран, което не пречи някой вече да ми звъни двукратно на вратата. Оказва се, че възпитателката отново е довела оня пумпал и сестричето му. Нослетата и на двамата са зачервени от хладния вятър.

— Не искаме да прекаляваме, но те, горките, от толкова време настояват… — оправдава се жената. — Знам, че сте чужди хора и не сте задължени, но те…

— Как „чужди“? — прекъсвам я. — Аз съм им чичо. Кажи, Гошко, чичо ли съм ти или не?

— Чичо, чичо! — потвърждава малкият със звънливото си гласче.

— Чичо… — произнася тихо и Румяна, като докосва с ръчичка ръкава ми, сякаш за да се увери, че съм налице.

— А, ето ги и нашите дечица! — обажда се Лиза, като се показва от кухнята. — Знаех си, че точно днес ще дойдете. Друг път купувам две кифли за закуска, а днес купих четири.

Съмнявам се, че е знаела, понеже се е уговорила с Илиев да вървят следобед на кино. И една малка подробност, която доста ме обезкуражава: жената отменя киното, за да излезем с децата. Горкият инженер. Ще трябва сега да виси на студа, за да продава билетите. И горкият аз. Ще има, изглежда, още да чакам, докато чуя оная фраза за килера.

Изобщо неделният ден минава доста патриархално, а също и вечерта. Дори старците почти не се сдърпват пред телевизора, ако не смятаме отделни бележки, про-звучаващи като звън на лениви шпаги.

Затуй пък вечерта на понеделника е значително по-драматична. Още когато влизаме в хола и сядаме всеки на мястото си, и почваме да се поглеждаме с недоумение, става ясно, че нещо не е в ред. Владо очевидно го сърби пръв да вземе думата, обаче му е неловко. Тъй че все пак думата я взема Димов в правото си на баща:

— Елисавета днес не слезе долу… А май не чух и машината да тропа…

— Елисавета я няма — оповестявам, за да разпръсна недоумението.

Но вместо да го разпръсна, то още повече се сгъстява.