Богомил Райнов - Само за мъже

— Как я няма? — възкликва инженерът.

— Да не е заминала? — изръмжава Неси.

— Какво става всъщност? — поглежда ме подозрително Рицаря.

Ако трябва да бъда точен, те и тримата ме гледат подозрително, сякаш казват: „Какви си ги забъркал?“

— Не знам какво става, но тази заран е излязла съвсем рано и целия ден не се е прибирала.

Издаденото от мене комюнике се посреща с очевидна враждебност, чийто говорител съгласно бащиното право става Димов:

— Да не сте се скарали нещо?

— Я не говорете глупости — промърморвам небрежно. — За какво ще се караме…

— Трябва да се съобщи в милицията — изръмжава ненадейно Допотопния.

— Нямаме работа с милицията — възразява сухо Димов. — Ако се наложи да я търсим, ще я търсим сами.

В тая минута се обажда и гласът на разума. Естествено, чрез устата на инженера:

— Мисля, че не трябва да избързваме. Може да е имала работа… Може всеки миг да се прибере…

— Ще се прибере на върба… — забелязвам с присъщия ми скептицизъм.

— Значи сте се скарали? — пламва Димов.

— Нали ви казах да не говорите глупости — напомням. — Само че каква работа ще има тя навън? Работата й е тук — при машината. Значи щом я няма досега, няма и да се прибере.

— Трябва да съобщим в милицията — изръмжава отново Неси.

Но сега той вече е станал и войнствено придърпва нагоре каиша, като подготвя корема си за път.

— Никаква милиция! — изправя се и Димов. — Ако трябва, аз ще я търся. В края на краищата тя е моя дъщеря, не ваша.

— Сетихте се… — промърморва презрително Допотопния.

Обаче в тоя миг разумът отново се намесва и негов пратеник се оказва пак рожбата на техническия прогрес:

— Но, другари, моля ви, недейте така. Нека седнем да обсъдим спокойно положението като разумни хора. В края на краищата, ако е за милиция, винаги имаме време.

— Никаква милиция! — възразява наново Димов, обаче все пак сяда.

Сяда и Неси, като придържа с две ръце корема си, сякаш му казва: „Спокойствие, спокойствие“.

— Ако трябва да правим издирване, би следвало да почнем с майката — позволявам си да предложа.

— Това е смислено — признава Допотопния. — Но къде живее майката?

— Вероятно другарят Димов знае.

— Аз не мога да ходя при майката — дръпва се Рицаря.

— Не е нужно вие да ходите — забелязвам. — Ще ида аз… или Илиев.

— Вие по-добре недейте — спира ме с ръка Димов, като че вече съм хукнал. — Не съм ви го казвал, Павлов, но вие имате особен маниер да се шегувате с хората, като ги дразните…

— Не съм го забелязал — отвръщам.

— Аз обаче го забелязвам. И си представям отсега какво ще излезе от срещата ви с оная истерична жена.

— Тогава аз да отида — предлага услугите си Илиев.

Предлага ги, но не без уговорката да изчакаме. Изобщо пренията продължават още известно време, докато се решава все пак да изчакаме до следния ден, понеже заранта е по-мъдра от вечерта. Подир което всички се пръскат в траурно настроение, без дори да видят пиесата, чийто сгъстен драматизъм се лее пълноводно по първи канал.

Да не повярваш просто, че толкова емоции ще възникват заради една жена.

А жената не се прибира нито през нощта, нито на следния ден. Налага се Владо да отиде при майката, откъдето се връща с две оскъдни сведения — че майката припаднала и че едничката сродница, при която Лиза би могла да замине, била братовчедка й, в еди-кой си град.

— Отлично — казвам, — тъкмо се канех да ходя там по една редакционна проверка.

А Илиев обявява, че е готов да ме закара с колата си. Да закара мене — като че аз напирам да търся дамата, а не той.

Колкото до проверката, по закона на вероятностите наистина ми предстои пътуване точно в тоя град. Една дълга и заплетена история от производствен характер, с която едва ли бих имал куража да се захвана, ако върху съответното писмо не бе нанесена собственоръчната резолюция на главния: „Да се провери и да ми се докладва“.

Тръгваме рано на следната заран в едно време, което пак по закона на вероятностите е възможно най-неподходящо за пътуване, Голям дъжд и нищожна видимост. Обилни водни струи се стичат по стъклата на москвича и чистачките едва успяват да ги омитат, колкото да дадат възможност на шофьора да види малко по-далеч от носа си. Водата шумно трака по каросерията, а двата светли снопа на фаровете потъват в струите на дъжда, сякаш асфалтът ненадейно е обрасъл в буйни сребристи стебла.

Според данните на часовника ми би трябвало вече да е съмнало, но навън е почти тъмно и Владо шофира тъй напрегнато, че ми напомня за Беба. Най-после, подир един час каране, през който едва ли сме изминали повече, от четирийсет километра, дъждът като че поотслабна и пред нас се развиделява.