Богомил Райнов - Само за мъже

Той беше спечелил съчувствието ми, а аз бях загубил всяка увереност в устойчивостта на този свят, дето ме заобикаляше. Сега вече всичко ми изглеждаше възможно и всичко ми се струваше нетрайно, след като тоя непоклатим човек, иззидан от краката до главата от принципи и правила, този невероятен сухар, определен ми от съдбата за баща, бе загубил равновесие пред, някаква си минижупка.

Обичайният ефект иа падането. Трябва да паднеш, за да разбереш, че и това е възможно. Макар че в случая не бях паднал аз. Моето падане дойде доста по-късно. Затова пък бе нееднократно. Може би поради присъщата ми недоверчивост. Трябваше да падам не-веднаж, за да се убедя, че умея да го правя.

Винаги, когато ме срещаше, даваше вид, че не ме забелязва. И едва на третия път се сетих, че може би чака аз да се обадя, че му е толкова неловко, та чака аз да го спра.

Спрях го. Той придаде на лицето си израз на изненада и някак срамежливо се усмихна. Никак не го биваше в номерата, тъй че изненадата се получи съвсем фалшива, но усмивката бе истинска. Каза, че се радвал да ме види, и вероятно бе доволен, задето не бях го отминал. Очаквах да се заинтересува за майка ми, обаче той странеше от главната тема и късите му въпроси бяха само за мене и за следването ми.

— Няма ли да се върнеш? — запитах най-сетне с привичната си безцеремонност. — Мисля, че този път едва ли ще те изгони.

Той трепна, като че го бях шамаросал, сетне поклати глава:

— Късно е. Сега и да се прибера, вече нищо няма да се оправи.

— Ще й мине — рекох.

— Нищо няма да се оправи — повтори баща ми. — И след като съм наранил един човек, ще нараня и втори.

— Ти по-добре знаеш — отвърнах, за да не помисли, че съм натоварен с мисията да го кандърдисвам.

Само това ми липсваше — да го кандърдисвам. Така си ми беше най-добре. Даже не разбирам защо изобщо заговорих за връщането. Може би поради страстта да създавам шокови ситуации. А може би и поради тая симпатия, която смътно изпитвах, кой знае защо. Обичайна мъжка солидарност. Или съчувствие към един баща, който вече не изглеждаше тъй студен и така здраво брониран с принципи.

Не, той съвсем не изглеждаше брониран. Особено когато накрая промърмори без връзка:

— И аз излязох един баща…

Погледна ме някак виновно, но бързо сведе очи, сетне ме потупа неловко по рамото за прощаване и свърна по пътя.

„И аз излязох един баща…“ — навярно тази фраза неведнъж я беше повтарял на себе си, а сега просто я бе изтървал и това неволно признание за виновност изведнъж ме накара сам да се усетя виновен.

Смятал го бях за студен човек, а той просто бе искал да бъде добър баща, за да не стане синът му хаймана като някои други. И хладината може би се бе пренесла у него от самия мене, защото винаги, когато бе слагал ръка на рамото ми, бях отблъсвал ръката му. Винаги освен този единствен и последен път на булеварда.

Съчувствах и на двамата. Съчувствието е онова съвсем дребно и евтино подаяние, с което си измиваме ръцете от грижите на околните. Умиляваме се до сълзи и отминаваме доволни от добротата си, без да помисляме дали на другия му е станало по-леко от нашето съчувствие. Нека сам се отправя в батака си — това си е негова работа. Важното е, че ние му съчувстваме, без да сме задължени да го правим.

Отиде си съвсем ненадейно към края на зимата. Цеца съседката поддържаше, че това е логичният край на всеки дъртак, който се е хванал с млада развратница, нещо, с което леля бе напълно съгласна. Майка ми също бе съгласна, макар да не вземаше пряко отношение към въпроса, а само въздишаше тежко и повтаряше: „Ако си беше останал при мене, щеше още да е жив“. Тя, разбира се, бе напълно права, що се отнася до рисковете от полови излишества, които вкъщи, предполагам, са били нулеви. Само че баща ми, както скоро се изясни, бе станал жертва не на излишества, а на белодробна простуда при поредното си и предпоследно пътуване.

Колкото до последното пътуване, онова, дето не ни мърда на всички ни, проблемът около него породи доста оживена дискусия сред домашния женски триумвират. Майка ми в началото смяташе, че поне от приличие трябва да изпроводи покойника. Цеца обаче настояваше, че тъкмо приличието изключва всякакво из-провождане:

— А бе, Веске, ти акъл имаш ли ма! Как ще се наредиш там, на гробищата, до оная фльорца!

— Той ти почерни живота, а ти ще го оплакваш! — намесваше се и леля. — Достатъчно е, че ще иде Антон.

— Че защо ще ходи Антон? — хвърляше се отново в боя съседката. — Какво ще търси Антон при оная фльорца!