Богомил Райнов - Само за мъже

За тия неща се сетих едва когато научих за грехопадението на баща си. Не че преди не бях ги забелязвал. „Ама и нашият има едно око — вижда всеки кусур“, както казваше мама. Само че по-рано те не бяха ме занимавали. А сега, след грехопадението, се опитах да си обясня причината, опитах се да огледам майка си не през моето отношение, а през бащиното и мисля, че го разбрах. Някой снажен женски крак в найлонов чорап, някоя безсрамна усмивка на щедро начервени устни, колко му трябва на един мъж в критичната възраст, за да използва, докато още е време, своя пръв и последен шанс да рухне в бездната на порока. Това тъй ужасно според пуританите и тъй опияняващо според възрастните мъже падение.

Да, мисля, че го разбрах. И дори тайно го оправдах.

Не помня как и кога точно вкъщи проникна вестта за грехопадението на стария, но трябва да бе някъде около празниците, защото мама бе казала:

— Баща ти ни поднесе хубав новогодишен подарък.

Тая реплика всъщност бе не встъпление, а епилог, обаче до този момент новината бе скривана от мене. Предполагам, че съдбата бе използувала за пощальон съседката Цеца. Отпърво майка ми бе отказала категорично да приеме гадната клюка за истина. Сетне се бе убедила, че гадната клюка и истината правят едно. Бе страдала мълчаливо ден или два, а после с присъщото си добродушие се бе приготвила да прости на грешника. Но тук ненадейно се бе обадил гласът на поруганата правда чрез устата на Цеца и на леля ми:

— Как ще простиш ма! — бе възкликнала Цеца. — Такива неща не се прощават.

— Накарай го поне да се разкае! Да пълзи за прошка в краката ти! — добавила бе леля. — Иначе утре ще повтори.

Изобщо здраво я бяха напомпали. Разбрах го, когато една вечер след прибирането на стария оттатък избухна скандал. Отначало само си говореха и аз не давах ухо. Сетне обаче тонът на майка ми непривично се повиши;.

— На тая възраст!… Женено магаре! И дърто, на всичко отгоре!

Баща ми опитваше нещо да я уговаря, но майка ми неумолимо засилваше ритъма. Пискливите тонове нарастваха:

— Няма к’во да ми обясняваш! Върви при нея! Поне детето да не бере срама ти!

Детето, сиреч аз, бе вече двайсетгодишен дангалак, който без особен срам се вслушваше в кавгата, носеща се от хола, додето тя не приключи с финалния трясък на пътната врата. И едва тогава, когато надзърнах оттатък, майка ми произнесе паметната фраза:

— Баща ти ни поднесе хубав новогодишен подарък!

— Какъв подарък? — запитах невинно.

— Ами тръгнал е с някаква…

— Не е възможно — рекох. — Ти, както винаги, го ласкаеш.

Предполагам, че грешката на майка ми бе именно този скандал. И онази, другата, веднага се възползува от погрешния ход, като прибра окончателно бездомника. И окончателно го впримчи.

Всъщност той направи един последен опит. Една истинска саможертва, защото вероятно мисълта да се върне при майка ми не го блазнеше особено. Но той бе прекарал цял живот като човек на дълга и нищо чудно, че все пак събра кураж да се покаже и тоя път верен на дълга.

Така че цъфна повторно. И то навръх Бъдни вечер. С два големи пакета под двете мишници. В единия бе завита пуйка. Пуйката я видях, защото вестникът се бе прокъсал, но в другата хартия така и не можах да разбера какво е завито. Защото майка ми дори не го пусна да влезе. Решила да съблюдава точно инструкциите на Цеца и на леля ми, тя го изгони навън заедно с пуйката и с втория мистериозен пакет. И това бе последната й грешка. Фаталната.

Както винаги, за всичко бяха виновни военните съветници. Двете душеприказчици, които дълбокомислено обсъждаха тактиката на бойните действия и внушаваха на майка ми възможно най-глупавите ходове. Тъй че старият, вместо да лази в краката й, поиска развод.

Не ме потърси нито преди, нито след развода. Вероятно бе забравил, че съществувам, или просто му бе неловко. Все пак случи се да се видим. Дори на три пъти се случи — какво чудно, когато моят път до университета и неговият — до редакцията, се падаха на една ос. Опитваше се да заеме обичайната достойна поза от миналото, но вече не се получаваше. Беше се някак посвил, като че искаше да потъне в балтона си от не-ловкост, тоя отколешен сив балтон, охлузен и безформен като болничен халат, а погледът му само крадешком се плъзгаше върху лицето ми, за да прескочи отвъд рамото ми към дъното на булеварда. Даваше вид, че не ме забелязва. Аз — също.

След развода майка ми безвъзвратно бе минала от сляпата обич към сляпата омраза. А аз точно сега и едва сега изпитвах към него нещо като симпатия. Нещо като бледо съчувствие, не повече, но което все пак беше плюс в негова полза, ако се има предвид предишната ми хладна неприязън. Улавях се вътрешно, че му прощавам, и това ме караше да се чувствувам великодушен. По-късно разбрах, че великодушието ми е било съвсем естествено. Ние често прощаваме прегрешенията на ближния, но никога — добродетелите му.