Богомил Райнов - Само за мъже

— Още като видях тая мацка, разбрах, че сте по фините мадами — забелязва Лиза.

— Тя е на предишния наемател — осведомявам я. — Аз не съм по мацките.

Жената не казва нищо, но продължава да гледа встрани. Абажурът-плювалник осветява само едната половина на лицето й, бяло и безизразно, докато другата страна едва се отгатва, затъмнена и загадъчна.

— Готова съм да ви кажа цялото си житие-битие — съобщава ненадейно тя с безучастен глас, — но не знам как да започна.

— Най-добре не започвайте.

— Вие сам питахте… — избъбря Лиза, леко до-качена от безразличието ми.

— Мислех, че криете нещо. Но щом нищо не криете, защо е нужно да ми разправяте.

И за да покажа, че разговорът е приключен, ставам от леглото, вземам оставения до вратата найлонов плик с провизиите и се отправям към масата.

— Благодаря ви. Вие сте добър човек — чувам зад гърба си.

— Нека не преувеличаваме — измърморвам.

Лиза вече се е прибрала в килера, когато се сещам. Общо взето, бавно загрявам, но накрая винаги се сещам. Потропвам на вратата и след тихо „да, моля“ подавам глава. Жената тъкмо е извадила от чантата си парче кифла, едно доста неугледно парче, което външно прилича на кифла, а вероятно има твърдостта на слоновата кост.

— Това ли ще вечеряте? — любопитствам.

— При моята физика много ядене не се препоръчва — обяснява сконфузено жената.

— Оставете тоя кокал — казвам. — И елате да се нахраним като хората.

— Но тя е ваша дъщеря! — казвам.

— В известен смисъл — да — отвръща някак сподавено Димов.

Сподавено — не от душевен смут, а от физическо напрежение, понеже се напъва да свали с ножа стария маджун от рамката на прозореца.

Това не е стъклото, счупено по време на предишната ми визита, а друго — в долната част на съседния прозорец.

Бях сварил Рицаря зает с тая джамджийска операция и бях предложил да му помогна, но той бе отвърнал: не, не се безпокойте, свикнал съм, нали всеки два-три дни слагам нови стъкла.

Очаквах да попита защо го търся, обаче Димов бе твърде погълнат от работата, така че наложи се сам да го уведомя. Лиза все още бе тук и това отдавна не бе тайна за съседите и крайно време беше да легализирам по някакъв начин присъствието й.

Съседът в момента е зает с най-отегчителната част на процедурата — смъкването на стария маджун, вече порядъчно втвърден. Превил високата си мършава снага и обърнал ми гръб, старикът стърже с нож рамката и напрегнато пъхти.

— Казах, че тя е ваша дъщеря — напомням.

— В известен смисъл — да — повтаря Димов.

— Мисля, че това понятие има само един смисъл.

— И грешите — отвръща домакинът.

Той се откъсва за малко от рамката, изправя се и се протяга, за да разкърши гръбнак, сваля очилата и най-сетне ме поглежда:

— Би трябвало да знаете, че и най-простите неща понякога могат да се окажат доста сложни…

И за да мине от абстрактния закон към конкретното проявление, прибавя:

— Жена ми се отрече от мене още на третия месец след арестуването ми.

— Но дъщеря ви не се е отрекла от вас.

— Това не е голям подвиг от нейна страна, ако вземем под внимание, че още не беше родена. Роди се съвсем на края на очертания от природата граничен срок, тъй че може да е моя дъщеря, а може и да не е.

— Но тя прилича на вас! — казвам с тая категоричност, която е толкова по-необходима, колкото по-малко сме убедени в думите си.

— Вие пръв откривате такава прилика. Физическите белези едва ли я подсказват. А колкото до душевните, може би там вие сте по-сведущ от мене по въпроса.

Рицаря поставя очилата върху тънкия хрущял на носа си, но достатъчно ниско, за да отправи над тях един многозначителен поглед:

— Щом искате да ме обявите за неин баща, вероятно ще ми разрешите да запитам: какви са причините тя да разделя квартирата с един самотен мъж?

— Дъщеря ви не дели квартирата с мене. Не знам доколко сте в течение, но горе има малка стаичка, нещо като килер, и там е жилището й.

— Всъщност това са ваши проблеми — кима небрежно Димов. — Единственото, което ме интересува, е: какво искате лично от мене?

— Да я регистрираме като ваша дъщеря, живееща при вас.

— Но тя не живее при мене … — упорства опърничавият старик.

— Обаче носи вашето име.

Той наново ме поглежда над очилата, сетне ги сваля и известно време съсредоточено ги разглежда. Вероятно обстоятелството, че Лиза носи неговото име, за пръв път влиза в обсега на мислите му.

— Е, добре! Щом по милиционерските закони се пада моя дъщеря, зарегистрирайте я като такава — отстъпва най-сетне той.