— И дори не разбирате, че се гаврите със себе си. Щом най-сериозните неща в живота ви се струват глупости…
— А по-добре ли ще бъде, ако взема тия сериозни неща на сериозно? — запитвам, като му хвърлям бегъл поглед от долна гледна точка.
— Отговорете си сам — отвръща сухо Димов.
— Това е една от малкото работи, които вече съм успял да свърша. И знаете ли до какъв извод се добрах?
Той не отговаря, като чака с примирението на стоик следващата ми гавра.
— Стана ми ясно, че тъкмо това ще бъде катастрофата: да повярвам в тия принципи и норми, в които всички гласно се кълнем, за да можем тихомълком да ги нарушаваме. Или смятате, че двойното счетоводство също влиза в житейската мъдрост?
— Ако един човек нарушава добрия принцип, това говори зле не за принципа, а за човека — отвръща все тъй сухо домакинът.
— Да, но ако става дума не за отделен човек, а за цял легион, мисля, че нещата се променят.
— Защо да се променят? — запитва неохотно Димов.
— Защото това ще означава, че вашият добър принцип е само един книжен принцип.
— Ами постъпвайте така, че да не бъде книжен. Потвърдете го с личното си поведение… вместо да стоите със скръстени ръце и да чакате други да го потвърждават.
„Постъпвайте като мен“, може би се готви да каже, но само добавя:
— Ако всички престанем да си измиваме ръцете с другите, тогава тия другите просто ще изчезнат.
— Хубава програма — кимам. — Обаче на думи. Изобщо, книжна. Също като добрите принципи.
До тоя момент той е избягвал да ме гледа, сякаш самото ми лице му разваля настроението, но сега кафявите блестящи очи най-сетне откриват присъствието ми.
— Нима не сте срещнали дори един човек, който поне отчасти да съблюдава тия принципи?
„Никой освен вас“, мисля да кажа, само че в момента не е желателно да го ядосвам.
— Нима баща ви не ги е съблюдавал? — настоява Димов.
— В общи линии караше по закон божи — признавам. — Мисля, че причината за това бе известна инертност и липса на въображение. И все пак и той на стари години заряза майка ми и тръгна с друга, по-млада.
— Не съм чул това.
— Сега го чухте.
— И какво, като съм го чул? — трепва отново домакинът. — Някой ще ви каже нещо подобно и за мене. Аз също съм разведен. И не смятам, че трябва да се червя за това. Човек не може да дава оценка за една постъпка, без да познава причините. Предполагам, че вие ги познавате, щом се наемате да съдите баща си.
— Да го съдя ли? Опазил ме бог — измърморвам, като ставам.
И решил, че сега е моментът, казвам без връзка:
— Значи официално Елисавета ще живее при вас…
— Какво значи официално? — наежват се ъгловатите вежди. — Не виждате ли, че дори да искам, няма къде да я приема. Все пак това не е дете, а коскоджамити жена!
— Става дума за пред милицията — обяснявам. — В случай че направят проверка.
— Не обичам да имам работа с милицията — из-бъбря старикът.
Но досетил се, че в случая се касае не за него, а за дъщеря му, маха отегчено с мършавата си ръка:
— Правете, каквото знаете.
* * *
Да съдя баща си ли? Опазил ме бог.
Във всеки случай, ако понякога ми се е случвало да го съдя мислено, това съвсем не е било заради тая глупава сърдечна злополука, каквато може да сполети само един дъртак. Злополуката по-скоро ме учудваше. Чудех се не че е кръшнал, а че щом е бил способен да кръшне, го е направил едва сега. Защото за един мъж, стигнал до откритието, че жената има някакво примамливо полово своеобразие, майка ми би трябвало да изглежда съвсем отрицателна величина.
И ако до тоя момент не допусках, че баща ми се вълнува от женския въпрос, то бе именно поради спокойствието, с което бе понасял участта си. Участта да съжителствува с едно същество, лишено от всякакъв женски чар, но затуй пък щедро надарено с излишни килограми.
Аз, разбира се, я обичах по своему, в смисъл че не ме отвращаваше. За мене това бе съвсем нормално, понеже ми беше майка. От първия си ден съм се притискал до гръдта й като до удобна възглавница. А че възглавницата бе от извънредно голям формат — какво значение. Страдаше от разстройство на метаболизма или нещо от тоя род и тлъстините бяха голямото й бреме. Като се прибави към това и изключителната развлеченост, с която се обличаше вкъщи — тя прекарваше дните си главно вкъщи, — и като се приключи с дъха на пот — тя обикновено плуваше в пот, — примесена с всички тия кухненски миризми, веещи от безформената й снага, характеристиката на нейната женственост ще бъде пълна.
Читать дальше