Богомил Райнов - Само за мъже

— Тя е ваша дъщеря по човешките закони — позволявам си да го подразня на изпроводяк.

— А защо да е моя дъщеря? — кипна неочаквано Рицаря. — Затуй ли, че майка й междувременно е имала не един и двама приятели? Или за това, че тази така наречена дъщеря от раждането си до днес, тоест близо трийсет години, не се е сетила изобщо за мене и идва да се хвърли на врата ми едва сега, вероятно по чисто квартирни и финансови съображения?

— Като ви гледа човек как се палите, би могъл да реши, че подобни съображения вълнуват главно вас — забелязвам добродушно.

Димов трепва и прави неволен жест, сякаш се готви да хвърли по мене очилата. Затуй добавям:

— Аз, разбира се, извънредно ви уважавам, за да помисля подобно нещо. Искам само да знаете, че в момента Елисавета няма никакви затруднения.

Той оставя без внимание втората част на репликата ми и проявява известно недоверие към първата:

— Вижте, Павлов! Ако аз се ръководех от материални съображения, днес нямаше да съм тук в тая хралупа и целият ми живот би протекъл другояче. Лз съм воювал за принципи, приятелю!

— И вие сте като баща ми — избъбрям примирително. — Принципи, позиции, възгледи …

— За вас вероятно това са неща без значение?

— Е, може би някога, когато сте се борили за тях, да са имали известно значение. Но сега, след като тия неща ги има и в учебниците …

Той слага очилата си, поглежда ме над тях, сетне пак ги сваля. Тия очила не му дават спокойствие.

— Значи има ги в учебниците, а у вас ги няма? — запитва със зле престорена невинност Рицаря.

— Защо не? Намират се.

— И какви именно? — продължава той невинната си игра.

— Ами същите тия, текущите. Нищо оригинално. Както съм ги получил от баща ми, така си и седят.

— Ако сте възприели възгледите на баща си, това не е толкова зле.

— Не е ставало нужда да ги възприемам. Той просто ми ги натрапи. Изобщо усилията са били само от негова страна, не от моя.

Димов прави две крачки към близкия стол и някак уморено се отпуска на него. Сетне произнася, сякаш на себе си:

— Така си и мислех. Вие нямате възгледи.

— Как да нямам? Даже изпити съм държал по тях. Ако се не лъжа, писаха ми петица.

— Мъртви възгледи — промърморва все тъй на себе си старецът.

— Ако бях си дал малко зор, можеше да получа и шестица.

— Мъртви възгледи! — повтаря Рицаря.

— Че какви други могат да бъдат, щом ти се втълпяват като всички останали житейски мъдрости: научи си уроците, после излизай! Вземи вилицата, не яж с ръце! Измий си зъбите, преди да лягаш!

И в очакване да получа отговор, също сядам. Но Димов не мисли да отговаря, а предпочита да пита:

— Вие какво смятате? Че тия мъдрости са излишни? И че по-добре е да бъркате в чинията с ръце, за да изявите своята оригиналност?

— Не Не държа да бъда оригинален. Особено откакто разбрах, че това е доста трудно и страшно уморително.

— Но и не държите на принципите, които вашият баща ви е завещал.

— Защо „завещал“? Звучи прекалено тържествено. Той просто ми ги набиваше в главата като клинци при всеки подходящ случай. И как искате да държа на нещо, което не е мое. Човек никога не държи на неща, които са му чужди.

— Но ако всеки сам трябва да открива всички истини, за да бъдат „негови“, докъде, смятате, ще я докараме? До старокаменния век или малко по-нататък?

— Не съм разсъждавал по въпроса — признавам.

И смирено запитвам:

— Мога ли да запаля?

Той не си дава труд да отговори, потънал в старчески размисъл. Тъй че запалвам, решил да използувам за пепелник собствената си шепа. Всъщност бих си тръгнал, обаче има още една подробност за уточняване.

— Вашият баща не ви е набивал клинци в главата, а ви е отварял очите за неща, които сам той с труд е постигнал — произнася не без известна тържественост Димов. — Спестил ви е десетилетия на лутане и търсене. Предал ви е съвсем безвъзмездно поуките на целия си живот.

— Мъртви поуки…

— Така ли?

— Вие сам го казахте.

— Но ако са мъртви, вината за тоза не е в поуките, нито в баща ви, а в самия вас. Вие сте ги умъртвили с безразличието си.

— Излишно е да се дразните — подхвърлям примирително. — Не взимайте толкова навътре тия дреболии.

— Дреболии? — вдига Рицаря ъгловатите си вежди.

— Погрешно се изразих — отвръщам сконфузено. — Може би трябваше да кажа „тия глупости“.

Той скача от стола, сякаш задникът му е попаднал на някое кабарче.

— Вие се гаврите с мене.

Сетне по-спокойно и някак горчиво добавя: