Богомил Райнов - Само за мъже

— Ще ви чистя стаята и ще ви пазарувам — бе казала тя още в първите дни. — Нямам друг начин да ви се отплатя.

— Ако ми трябва чистачка, ще извикам жената, която вие тъй любезно сте отпратили — възразих.

— Но тази ваша чистачка просто премества боклука от средата на стаята към кьошетата.

— Не знам, не се завирам из кьошетата. Обаче не желая да ви превръщам в слугиня.

— За да се чувствате като благодетел? Но аз как ще се чувствам?

Би следвало да й кажа, че щом е толкова чувствителна, може да върви където си ще, обаче когато човек е в такова положение като нейното, не изпитваш удоволствие да му удряш шамари.

— Добре — отстъпих. — Тогава, за да бъдат отношенията съвсем делови, ще ви плащам.

— Много сложно ще стане — опря се отново Лиза. — В такъв случай ще трябва и аз да плащам за храна и за наем.

— Ще ви плащам! — произнесох този път по-грубо, за да разбере, че в тая къща все пак аз съм хазяинът. — Какво вирите нос, като нямате даже два ката бельо?

— Приемам, само не се сърдете — рече тя. — А колкото до бельото и всичко останало, надявам се, че нещата скоро ще се оправят. Ще видите какви пари ще потекат в чантата ми.

Добре, че поне оптимизъм не й липсваше.

Оптимизъм, а също — общителност. Понеже постоянно слизаше долу в кухнята, тя по два пъти дневно се срещаше с моите съседи, които аз самият я виждах веднаж седмично, я — не, и то колкото да си изръмжим по едно късо „здравейте“. Най-първо се сближи с най-дръпнатия — Несторов, сетне — с Илиев и едва накрая — с баща си.

— Днес Димов най-после отговори на поздрава ми — оповести тя веднаж на обед.

Викаше му Димов. Очевидно съвсем не бе свикнала с думата татко.

— Значи ще почнете и на него да слугувате — забелязах сухо. — Вие с вашата самоотверженост станахте не само моя слугиня, а и на целия дом.

— Защо да не им направя по някоя дребна услуга? Възрастни хора… И какво ми коства…

Би следвало да й обърна внимание, че Илиев не е възрастен, нито сакат, за да не може сам да си донесе хляб от фурната. Но това си беше нейна работа. Купуваше им това-онова, помагаше им в миенето на съдовете или наглеждаше тенджерата на Несторов, който единствен понякога се одързостяваше да готви.

Естествено, аз бях най-глезеният и вече даже кафе не си правех сам, а мрачната ми бърлога постепенно така се бе преобразила, та почвах да си мисля дали не съм взел да се уеснафявам. Невесели мисли, ако обърнем внимание, че всичко това бе свързано и с разходи.

— Видях много хубав зелен плат за пердета — обявяваше Лиза уж просто за информация.

— За к’во ми са зелени пердета при този разкошен зелен орех.

— И при тоя калкан? — сбърчваше вежди тя.

Забравих да кажа: черни вежди, в плавни дъги, но съвсем не от тия деликатните, дето отпърво се избръснат, а после се рисуват.

— А орехът вече вехне — продължаваше жената. — И листата скоро ще окапят. И ще виждате само балкони и пранета…

Така че купихме и пердета, и розов полилей — въпреки цялото ми уважение към плювалника на Жорж, — и малка масичка, на мястото на оная голямата, дето задръстваше половината стая, и не помня още какво, а Лиза с някакво тесто така почисти стените, че от могъщите кафяви сталактити на влагата остана само сянка и те вече не бяха сталактити, а ефирни и бледи дантели.

— Това някаква гръцка богиня ли е? — питаше жената, като поглеждаше към гипсовата хубавица, стояща в ъгъла с шапка на темето.

— Вероятно.

— Богинята на любовта?

— На любовта, естествено. Освен ако е на мъдростта. Не са й сложили етикетче с титлата.

— Красива е — преценяваше Лиза.

— По-скоро — кирлива.

— Ще я измия, ако разрешите. А шапката ваша ли е?

— Не. На бившия наемател.

— Бих ли могла да я изхвърля?

— Питайте богинята.

Така че шапката изчезна. След което възникна проблемът за другата красавица.

— Тая мацка наистина ли не е ваша? — питаше жената, като сочеше секс-бомбата от „Плейбой“.

— Казах ви, че не е моя. Аз съвсем отскоро съм тук.

— А къде бяхте по-рано?

Налагаше се да обясня и това.

— А защо се натикахте в тоя мавзолей? — Защото се разведох. Само не ме питайте и защо съм се развел.

— Щом не искате… — отстъпи Лиза с видимо разочарование.

После запита:

— А мацката да остане, нали?

— Престанете с тая ваша мацка. Ако щете — оставете я, ако не щете — махайте я.

Жената погледна снимката с леко примижали очи, сякаш се двоуми над съдбата й. Сетне обяви:

— Ако питате мене, нека остане. Може да не е много прилична, но нали тук влизаме само ние с вас двамата.