Богомил Райнов - Само за мъже

— Какво съм преживял? — измърморвам.

— Ами преживели сте нещо…

— Че кой не е преживявал.

— Искам да кажа, нещо тежко.

— Нали вече ви казах: разведох се.

— Това в наше време не е тежко преживяване.

— Вие сте арогантна — забелязвам безучастно.

— Говорете по български, ако искате да ви разбера.

Тя отлично ме разбира, но в момента туй не и отърва, а на всичко отгоре обича да кокетира с простотата си, без да прави винаги необходимата разлика между простота и простотия.

— Вие сте нахална — превеждам. — Непрестанно подпитвате за мене, вместо да говорите за себе си.

— За себе си не ми е интересно, достатъчно се познавам, за да ми е интересно — отвръща тя не без известна логика.

На такава постановка няма как да възразиш.

— И после, вие не се интересувате от мене. Показахте го още оная вечер… Боже, как ме засегнахте!… Аз се готвя да му разкрия душата си, а той вика: не ме интересува.

— Готвели сте се да лъжете.

— Е, този път прекалявате. Нямате никакво основание да ме подозирате в такова нещо.

Наредил съм акуратно всички фигури до последната пионка, което ми позволява да ги смета от дъската с небрежен жест. След което поглеждам бегло жената и запитвам:

— Вие сериозно ли ме убеждавате, че сте готова да разкажете биографията си от игла до конец пред някакъв непознат?

— Е, сега пък „от игла до конец“. Може да не е от игла до конец и пак да е истина.

— Затова съм ви казал „не ме интересува“. От половинчати истини никой не се интересува.

И тъкмо в тоя момент, когато тя наново е убедена, че пет пари не давам за биографията й, запитвам неочаквано:

— Впрочем защо избягахте от майка си?

— Че това не ми е за пръв път — отвръща непринудено Лиза. — Да знаете само колко пъти съм бягала…

— Изглежда, не обичате майка си?

— За какво трябва да я обичам? Задето се отказа навремето от баща ми ли?

— Сега пък баща ви се отказа от вас.

Фразата ми се е изплъзнала неволно, обаче за щастие жената не разбира точния й смисъл.

— Защо да се е отказал? Не ме прие с отворени обятия, вярно е… Но човек може да го разбере… Трябва му време, за да свикне. А това, което майка ми е направила, никой няма да го одобри.

— Ами ако е била подложена на натиск?

— Натиск!… Е, да, натиск, само че от страна на Костов.

— Кой е пък тоя?

— Любовникът. Подозирам, че го е имала още преди баща ми да влезе в затвора. Защото тя се е омъжила за баща ми само от чист интерес. Свикнала с преди Девети да живее добре. Само че добре преди Девети това значи лошо след Девети и ето я, че на-барва един нов големец, за да си оправи положението.

— Струва ми се, че прекалено строго я съдите — забелязвам. — Брак по сметка — обичайна история. Даже пиеси има на тая тема.

— А това, че се отказа от него, щом го арестуваха? И не само се отказа, ами го намрази. Вместо да се озлоби на късмета си, озлоби се на него. Един вид: гледай го ти, мошеника, представя ми се за голям човек, а едва сме се оженили, и го натикват в затвора. Така го беше намразила, че го обяви за мъртъв. И цял живот ме е лъгала, че е мъртъв.

— За нея си е бил мъртъв…

— А тя пък за мене е мъртва. И не от вчера. Тя е само една еснафка, една егоистка…

— Не ви ли обича?

— Е, да, обича ме. Както може да обича една егоистка. И за какво ми е нейната любов, когато не съм зачената с любов, нито родена с любов? Тя ме е носила в утробата си и е ненавиждала баща ми. Тя ме е раждала и е проклинала баща ми.

— А вие сте копнеели по него… Без дори да знаете какво представлява.

— И така да е! — поглежда ме Лиза предизвикателно. — Обикнах баща си, понеже не обичах майка си. Той беше обратното на нея…

— Естествено. Ако имате предвид пола…

— Имам предвид всичко. Той беше идеалист…

— Може и сега да е. Но това нищо не значи. Моят баща също беше идеалист. И какво от туй! Един жив идеалист никога не е идеален. Особено ако живеете с него. Късметът ви е, че не сте живели с вашия.

— И вие наричате тая трагедия късмет?

— Е, чак пък „трагедия“. Случва се и в най-добрите семейства.

— Няма нищо да ви разказвам — намусва се тя като сърдито дете. — Вие ми се подигравате.

Този ден е неделя и двукратният звън, раздаващ се отдолу, донейде ме озадачава. Това не е ден за инкасатори, а освен инкасатори няма кой друг да ме търси.

Лиза, която тъкмо нарежда закуската върху новата малка масичка, ме поглежда озадачено.

— Кой ли може да е?

Макар жителството й отдавна да е легализирано, мисълта за внезапни проверки все още я безпокои.