Богомил Райнов - Само за мъже

Слизам в Тъмното царство и отварям. Пред входа е застанала възпитателната от интерната с двете деца. Възгласите им „чичо!“, „чичо!“ се смесват с думите на жената:

— Ще прощавате, че ги доведох… но само за вас говорят…

— Добре сте направили — измърморвам, като улавям децата за ръце.

— При другите идват родители, близки, извеждат ги… А за тези, горките, никой не се сеща… — продължава възпитателката.

Прекъсвам излиянията й, за да уточним кога ще дойде да ги прибере. Сетне я отпращам и повеждам децата към покоите си.

— А! Чии са тези дечица? — възкликва Лиза, когато въвеждам гостите си.

— Мои.

— Ние сме на чичо — потвърждава малкият.

— Кажете чии са де! — подканя ме Лиза.

— Ничии.

— Я ела да те видя… какъв си ми шишко… — говори тя, като притегля мъника в прегръдките си. — Как ти викат?

— Викат ми Гошко… Но аз съм Георги.

— Има време да станеш и Георги — уверява го Лиза. — А сега си бъди Гошко.

— Само да не ми станеш някой Жорж… — мърморя на себе си, като настанявам сестричето до масичката.

— А на тебе как ти казват? — пита Лиза момичето.

— Румяна.

— Много хубаво име.

Името може да е хубаво, но детето е все още някак безкръвно и апатично. Една бледа Румяна с луничаво лице и възрастни очи и която навярно ще си остане такава, с нещо счупено нейде вътре у себе си, докато малчуганът може би ще се оправи и само в сърчицето му ще остане някаква неясна боязън, колкото да го спохожда в сънищата и да му вика бау-бау.

Подир закуската излизам с децата, докато Лиза приготви нещо за обед, и ги завеждам до кварталната градина, понеже други увеселителни места не са ми известни. Денят е слънчев и хладен, октомврийски ден, и зеленината вече бие на жълтозелено, където още не е съвсем ръждива, а през нощта е валяло и по алеите се носи дъх на мокри мъртви листа, този дъх на есен и на гробища.

В градината е тихо и безлюдно, тук-там някой пенсионер и някоя майка с количка, плюс нашите двама пенсионери. Те са седнали недалеч един от друг, обаче на различни скамейки, всеки погълнат от неделния вестник. Минавам и кимам на Димов, понеже Несторов изобщо не вдига глава.

Обикаляме алеите, но и това занимание се изчерпва, защото градината не е безкрайна, и аз в прилив на находчивост пращам децата да си купят бонбони от лавката при входа. После поглеждам часовника си, за да установя, че времето едва се влачи, и тръгвам по обратния път.

Димов е изчезнал и това е леко разочарование за мене. Бих могъл да му предложа за разглеждане някой и друг въпрос, колкото да дочакам обеда. Но Рицаря си има разписание и аз виждам отдалеч сухата му висока фигура в тъмно широко пардесю да пресича булеварда и да се насочва към клуба на бойците, където се пие кафе с мирис на бакалница и се играе шах.

Сядам до Несторов подир късо колебание. Той все така е погълнат от вестника и отвръща на поздрава ми с нещо нечленоразделно. Децата са все още при лавката, дребни и някак свити в сивите си палтенца.

— Чии са тия деца? — запитва по някое време Бореца.

Той вероятно има дарбата да гледа с ухото си, защото изобщо не е вдигнал очи от вестника.

— Не са мои — отвръщам уклончиво.

— На Елисавета ли са?

— Не са и нейни.

И за да не задава повече въпроси, разказвам с няколко думи историята. Несторов продължава да седи все така, забил поглед в някаква рубрика, сетне оставя настрани вестника и промърморва сърдито:

— Всичко иде от тая безотговорност!

— Какво да се прави, прости хора. — отвръщам нехайно.

— А учените да не са по-добри? — изръмжава Бореца. — Цял живот да не види дъщеря си и пет пари да не дава за нея.

— Ако човекът е бил репресиран…

— Оставете, не обичам сплетни! — срязва ме Несторов. — И не се занимавайте с истории, които не знаете.

Мълча и се взирам в големите дървета, затулящи насрещната улица. Една хубава изолация от кварталния бит. Затуй пък дръвчетата към булеварда са съвсем хилави и редицата високи монотонни сгради се разтяга в цялата си неприветливост.

— Разхайтеност… — чувам до себе си ръмженето на Бореца.

Думата обаче, изглежда, му се струва слаба, затуй повтаря:

— Безотговорност…

— На кого се сърдите? — любопитствам.

— Какво има да се сърдя? Установявам.

— Защото, ако трябва да се сърдим, най-добре е да се сърдим на себе си — забелязвам от нямане какво да направя. Нали ние дотам сме я докарали?

— Кои „ние“? Аз или вие? — запитва Несторов.

Той е извил късия си врат и ме гледа презрително с присвитите си очи. Изпитвам подозрението, че ще ме бие.