Богомил Райнов - Само за мъже

— Чичо, защо не пуснеш телевизора? — запитва по едно време съвсем нетактично Румяна.

Как да го пусна, след като съм излъгал съквартирантката си, че телевизорът не работи. Излъгал я бях още в началото, от страх, че ще ми виси в стаята да гледа програмата, и за по-сигурно го бях изнесъл в коридора.

— Мисля, че е развален — избъбрям.

— Чичо, опитай, може пък да не е развален — обажда се на всичко отгоре и малкият.

Няма как, налага се да го донеса и да го инсталирам на старото място върху шкафчето в ъгъла. Оказва се за всеобща изненада, че апаратът работи. Дори и аз съм учуден:

— Я виж ти! А Жорж казваше, че бил развален — мрънкам полугласно, но тъй, че Лиза да чуе.

Малките имат късмет — скоро почва някакъв детски филм, а после Лиза тръгва с тях да ги води на сладкарница, а после, уви, идва неизбежното в образа на възпитателката и ние отпращаме децата с обещанието, че пак ще се видим, и с малко гузното чувство, че не сме ги развеселили особено.

— Тъжни деца — забелязва жената, след като сме се върнали в покоите на горния етаж.

— По-добре за тях. Ще влязат в живота без илюзии.

— Значи — да влезем в живота смачкани, понеже тепърва ще има да ни мачка?

— Ами, горе-долу…

Тя се настанява на обичайното си място в креслото и заема обичайната си поза, тая с експозицията на едрите бедра.

— Не разбирам логиката ви.

— Има време да я разберете. Не твърдя, че сте цъфнали, но навярно животът още не ви е понатъртил достатъчно.

И понеже знам, че след като се е инсталирала насреща, няма бързо да се оттегли, аз също заемам обичайното си място на леглото.

Лиза взема разсеяно една цигара от пакетчето, приготвя се да запали, обаче не запалва, а ми отправя тъмния си поглед с някаква нотка на предизвикателство:

— Трябва да ви кажа, че животът доста ме е мачкал, но без голям успех.

— Например?

— Ами още от самото начало. Пък и по-късно, когато реших да следвам. Исках да постъпя във ВИТИЗ, а майка ми настояваше да съм свършела курсове за стенография и машинопис, понеже, вика, курсовете траят само шест месеца и веднага след туй секретарското място ти е в кърпа вързано и ще почнеш да печелиш, вместо да се тътриш с години из тоя ВИТИЗ…

— Умна идея — кимам одобрително.

— Практична! — поправя ме жената.

Тя отново се готви да запали, но пак оставя цигарата, за да запита:

— Ако човек на млади години не посмее да си опита късмета в любимата професия, кога ще посмее?

— И вие си рекохте: напред към ВИТИЗ?

— Ами да. И се приготвих за приемния. А когато отидох на приемния, в коридора беше такава навалица, че да ти призлее, но аз си казах кураж, щом толкова всякакви се явяват, защото пък и ти да не се явиш? Най-после успях някак си да се вредя и да вляза и като видях всички тия хора, дето се бяха наострили да ме изпитват, за малко да си глътна езика, но аз си рекох, кураж, не си дошла тук да си гълташ езика и когато един ме запита кое от трите стихотворения искам да кажа, аз му заявих, че ще кажа и трите, а той — за трите, вика, няма да ни стигне време, но кажете това на Дебелянов — и аз им го казах, без да ми мигне окото и при пълно самообладание, макар че те не толкова слушаха, колкото ме оглеждаха и даже някои нещо си шушукаха и аз знаех, че си шушукат за фигурата ми, но продължавах, без да мигна, и го издекламирах без грешка. Така че успях да се вредя за втория тур, а после за третия и там отново си казах урока като по ноти, макар че те пак си шушукаха, след което ми дадоха да прочета нещо от „Ана Каренина“, но едва бях прочела няколко реда и председателят рече достатъчно и аз разбрах, че нещо не е в ред, и му рекох, май че няма да стигна до последния тур, а той вика, така е, а аз го запитах защо, задето съм дебела ли, а той се усмихна едва-едва — габаритите, вика, не са най-важното, — а тогава какво, питам, нали си казах всичко без грешка, а той пак се подхилва и почва да ми обяснява, че грешки се нравели не само в думите и че зад думите имало преживяване, един вид изкара ме безчувствена и доста ме сърбеше да му кажа, че преживяванията не се състоят в блещене на очи и въздишки, но си замълчах и си тръгнах, защото къде ще излезеш наглава с цялата тая тайфа, все учени и все специалисти.

„Значи стигнахме и до биографията“, мисля си, докато я слушам разсеяно. Ако вчера се бях обадил на Беба, може би щях да бъда тая вечер при нея, но сега вече е късно, тъй като Беба отрано си уточнява програмата, особено за неделните дни.

— И какво? — питам, за да не излезе, че съвсем не я слушам. — Опитахте си късмета, извадихте празно и свихте знамената…