Богомил Райнов - Само за мъже

— А следването? — питам.

— Ами че аз именно затова търпях, зарад следването. Миланов подир дълго обмисляне реши, че трябвало да запиша българска литература или история. Защо са ми? — питам го. Ами ще станеш учителка, вика. Това, вика, е възможно най-добрата професия за човек без определени наклонности. Въздържаше се да ми каже направо, че съм тъпа. Ти четеш, вика. Това е все пак качество. По липса на друго ще използваме него. Ще четеш и ще разказваш на учениците това, което си прочела, толкова ли е трудно? Само че не стигнах до университета. Оная на кръв се заяде с мене, и пак за стенографията. Нося й веднаж едно писмо, дето ми го беше продиктувала, а тя: какво сте писали тук, аз не съм казала подобна глупост! Записала съм точно, викам. А тя: значи искате да кажете, че диктувам глупости? Аз, викам, не съм тук, за да ви давам оценка на мислите. А тя: защо ли изобщо сте тук… И ми нареди да повикам другата секретарка. Реших да напусна и го казах на Миланов. А Миланов казва: в никакъв случай. Даже се разфуча, нещо, което не му беше в привичките. Разбери, вика, дебела главо, че това е в твой интерес, да останеш, защо сега накрая трябва да си разваляш атестацията, да си навреждаш на трудовия стаж, да си проваляш влизането в университета? Имаше право, както винаги. Беше от тия, които постоянно ви доказват, че имат право, те, а не вие, дето сте родени само за да грешите.

Ставам, колкото да взема цигара.

— Май че прекалих — сеща се Лиза. — Отегчих ви.

— Съвсем не — успокоявам я. — Мислите ли, че шахът е по-интересен…

„Особено както вие го играете“ — добавям на ума си, додето запалвам.

Това сравнение с шаха е съвсем просташко. Съзнавам го, когато забелязвам, че тя мълчи сконфузено, забила поглед в пълните си бедра.

— Вие май се засегнахте — промърморвам. — Не виждате ли, че ви слушам? Тогава защо тия пози: прекалих… отегчих ви…

— Ами защото вие наистина се отегчавате.

— Сега какво — ще се препираме ли?

Тя обаче все така мълчи, свела поглед.

— Толкова ли не разбирате, че единственото интересно, което можеш да чуеш от един човек, това е собствената му история! — обаждам се отново. — Та какво стана с тая ваша история?

— Ами отстъпих… — произнася тя неохотно. — Само че нещата се развиха възможно най-зле. На следния ден оная ме извика в кабинета си, нервна, настръхнала… Едва влязох и почна да диктува. Диктуваше като в скоропоговорка, дали защото бе нервна, или защото бе решила да ме мъчи, после нареди веднага да натракам писмото на машината и да го донеса за подпис. Натраках го, донесох го, но тя едва го погледна и като ме почна: не, това е вече нетърпимо, вика, вие сте неспособна за нищо, това, дето сте го написали, е истинска галиматия, опитайте се да напишете поне по-грамотно молбата си за уволнение, така ще ме освободите от задължението сама да ви уволнявам… Та-та-та-та-та-та и — край! Подадох си молбата и отидох при Миланов. Той побесня. Доколкото може да побеснее един хладилник. Бучеше отвътре и издъхваше мраз. Нали, вика, ти казах да не напускаш? Ако не бях напуснала, казвам, щеше да ме уволни. Нямаше да те уволни, вика, аз снощи говорих с нея. Значи, казвам си, затова е била толкова нервна. А Миланов: ти всичко срина, вика, сърди се на себе си. И така свърши.

— Кое? Връзката ви с Миланов?

— Аз не съм ви говорила за връзка… — произнася сухо Лиза.

— Нито аз съм ви питал. Но в края на краищата Миланов не се е грижил за вас от бащински чувства.

— Бащинските чувства не се срещат често — признава жената. — Щом даже бащите ги нямат…

Сетне добавя:

— Исках да кажа, че ако съм живяла с Миланов, то не е било зарад някаква връзка.

— Значи имате твърд характер. Да живееш с един човек, който ти е безразличен…

— Защо да ми е безразличен? Той единствен можеше да ми помогне. И сигурно щеше да ми помогне, ако бях останала.

— Тогава защо не останахте?

— Ами нали вече ви обясних, че просто ме изгони. Какво, да лазя в краката му ли? И после, такъв като него не е лесно да го понасяш. Не казвам, че не мога да живея по команда, но поне да разбирам смисъла на командите. А той даже не ти обяснява. Какво ще обяснява: щом сам го е решил, значи правилно е.

Тя замълчава, взима цигара и тоя път отведнъж запалва. После казва, вперила поглед в пространството:

— Особен тип: хем ти заповядва, хем не му стига самочувствие. Беше много нисък. За мене това нямаше значение, но него ужасно го потискаше и просто не смееше да ме изведе от страх да не го подиграват. А на всичко отгоре и ревнивец… Все пак съм му благодарна…