Богомил Райнов - Само за мъже

Заводът отвън поне не подсказва нищо нередно. Обичайният портал с обичайната будка на пропуска и с голям лозунг, останал от Девети септември и потвърждаващ, че ще изпълним плана по всички показатели.

Добирам се без особени формалности до бюрото на секретарката, която също без формалности ме пуска при началството.

Кабинетът е неприветлив и гол, ако не смятаме портретите и един календар с репродукция на промишлена тема. Мястото на шефа е празно, тъй като шефът стърчи до телефонния апарат със слушалка в ръка. Бегъл поглед по мой адрес и вяло мъмрене по адрес на слушалката:

— Разбрах.

Той е престанал да ми обръща внимание, но все още държи слушалката.

— Да де, разбрах.

Сивият му тергален костюм е призван да придава представителен вид, обаче както е измачкан в лактите и в колената, трудно може да постигне целта си. Лицето па директора е небръснато и уморено. Изпитвам подозрението, че на излизане от къщи е забравил да се наплиска на чешмата.

Той оставя най-сетне телефона, изслушва с без-участие късото ми обяснение и вяло посочва едно кресло до прозореца.

— Кафе и коняк не мога да ви предложа. Ако искате един швепс…

Вероятно е натиснал звънеца на бюрото. В кабинета влиза секретарката.

— Донесете швепс — нарежда шефът.

И като се обръща към мене, пояснява:

— Това е любовницата ми.

Жената ме поглежда сконфузено и побързва да излезе. Невзрачна женица на средна възраст, с бледо лице и излинели сини очи.

— Предполагам, че в писмото се говори и за любовница — забелязва равнодушно директорът. — В по-раншните се говореше.

— Кои „по-раншни“?

— Ами, най-различни. До местния вестник, до други инстанции…

Телефонът иззвънява. Небръснатият, който се е приготвил да седне в насрещното кресло, отново се връща към бюрото и вдига слушалката.

— Аз съм, да… Слушам…

Секретарката внася цинкова табличка с бутилки тоник и чашка, напомняща бурканче за конфитюр. Оставя лакомството на масичката пред мене с едно неловко „заповядайте“ и излиза. Съвсем невзрачна. Безцветна като изгледа от прозореца. И като любовницата на баща ми.

Онзи до бюрото продължава да държи вяло слушалката нейде в съседство с ухото си. Имам чувството, че само я държи, а всъщност си доспива, додето не произнася апатично:

— Как „нищо не правим“? Хората се съдират от работа…

Той замълчава, вероятно прекъснат от насрещния словесен поток, сетне наново се обажда малко по-разсънено:

— За което са ни дали суровина, него произвеждаме… Ами че щом другото е по-важно, да ни осигурят памук. С трици не се ловят маймуни… Какво?… Че как да не сме настоявали? Един тон хартия сме изписали, преписката е налице… А защо вие не опитате?… Добре, опитайте, за да видите как се пробива стена с гола глава…

Разговорът продължава още някое време, додето накрая небръснатият измърморва едно „за какво ще се сърдя, свикнал съм“ и оставя слушалката. Сетне сяда в креслото насреща ми, но гледа не към мене, а нейде встрани, сякаш продължава спора наум и сякаш именно там, встрани, е застанал невидимият му опонент.

— Както виждате, проверките и без вас ми ги правят — промърморва директорът и поглажда с ръка брадата си, за да се увери, че наистина е небръснат. — От най-различни места. И по десет пъти на ден. А вие за вашата проверка не е зле да се поразходите. Отбийте се при партийния, при профсъюзния, идете оттатък при работничките — изобщо чувствайте се у дома си. А като се уморите, върнете се тук. Ще се поразходим, ще ви покажа вилата си. Нали в писмото пише и за вилата?

Така че шляя се известно време из завода, придружен от партийния секретар. „Директорът и партийният секретар са си плюли в устата“ — предупреждаваше писмото. Изглежда, тук всички са си плюли в устата, защото навсякъде е едно и също — всеки е потънал до гуша в работата си и никой не ми обръща внимание.

— Свикнали са — пояснява партийният. — Омръзнало им е от проверки.

— Все пак доносите трябва да имат някаква причина.

— Причини — много.

— Например?

— Абе например, че директорът не е тукашен. Има местни, които смятат, че този пост си е техен. „Абдали ли сме, та да ни пращат човек от София.“

— А „човекът от София“ как е?

— Ами като жив човек. Има ли човек без кусури. По-остър е от необходимото, запънал се е да намали щата и да увеличи заплатите, а отгоре не дават, създаде се известно текучество…

— А няма ли недоволни работнички? — питам по едно време.

— Намират се. От уволнените. В другия завод работата е по-добре платена, но по-тежка. Работливите бягат от нас, а ленивите гледат да си седят тука. Изгониш ли някоя, става ти враг за цял живот.