Богомил Райнов - Само за мъже

Известно време си представям живота му, като заменям едни хипотези с други, колкото да се убедя, че и така, и инак е все същото. Домашните неприятности, които следват подир служебните. Жена му, с която споделя ядовете си или с която нищо не споделя, понеже какво разбира тя от тия работи. Да, жена му, която вика: що не се махнем оттук, или която настоява: няма да отстъпваш, или която му опява: знам я аз оная твоя любовница, хората всичко ми носят. И децата…

До децата не стигам. Прекалено потискащо е, за да се заема и с децата. Сещам се, че мога да изпия нещо във вагон-ресторанта. Не знам какъв влак съм хванал, но купетата са обнадеждаващо полупразни. Дано да е така и с вагон-ресторанта.

Само че преди да хлътна в него, хлътвам в някакво съседно купе, дето не съм и мислил да влизам. Законът за вероятностите, потвърден от аномалиите на случайността.

— „Аз съм беглец“… Имаше такъв филм — напомням.

Мъжът в тъмния костюм и с тъмните очила, облегнал се до вратата, вдига глава и произнася невъзмутимо, сякаш преди малко сме се разделили:

— А, Тони… Влизай, братче.

Не знам какъв влак съм взел, но и в това купе освен Петко седят само двама старци, мъж и жена, разположени до прозореца. Те почти едновременно ми отправят по един поглед, лишен от любопитство, сетне отново се насочват към гледката, прелитаща навън.

— Значи още си жив? — питам глупаво, като сядам срещу приятеля си.

— Мисля, че е доста очевидно — отвръща той.

Срещата, изглежда, никак не го е разнежила, а още по-малко го е учудила. Като че наистина допреди малко сме били заедно.

— А ти не усети ли, че преди малко бяхме заедно? — отправя ми Петко тъмните си очила, сякаш са от тия, несъществуващите, дето четат мислите ти.

— Вярно, че преди малко се сетих за тебе и за законите ти…

Той кима, като че казва: ето виждаш ли, макар нищо да не казва. Аз обаче навярно съм отвикнал от мълчанията му, защото запитвам с нотка на раздразнение:

— Е, какво мълчиш като риба! Кажи поне — откъде, закъде?…

— Ще ти кажа, разбира се — произнася той с безучастния си глас. — Не за да го записваш в биографията ми, а защото може да ти потрябва за твоята биография.

Старците с безразличие слушат, додето наричам приятеля си риба, но когато в разговора се промъкват такива думи като биография, това ги кара да ни погледнат недоволно: и тия са от ония, учените.

Биографията ми… Трябваше да я произнесе тая дума, за да се сетя, че всъщност подир толкова среши, шляене и бъбрене не знам нищичко за биографията му. Запомнил бях, че е изчезнал наникъде, но не бях обърнал внимание, че е дошъл отникъде. Не бе споменавал за баща, за майка, не бе давал примери с покойния си вуйчо, ако имаше такъв, не бе изричал името на приятелката си, ако подобна персона съществуваше, в което силно се съмнявам. Интересуваше се от всичко, а не живееше с никого, сякаш си бе достатъчен сам на себе си или сякаш, в съгласие с щурите си теории, общуваше с хората и света мислено, само мислено, но така непрестанно и напрегнато, та се налагаше понякога да дръпне спирачката и да мине към алкохолната терапия.

— Заминах, братче, само защото един ден се озовах на гарата — говореше Петко. — А се озовах само за-щото ми бяха казали да намисля нещо за един документален филм за софийската гара. И докато зяпах в чакалнята и всички наоколо бързаха насам-натам и навън пристигаха и заминаваха влакове, изведнъж си казах, абе как може хората да пътуват, а аз да стоя на едно място, когато това е в пълен разрез с втория закон на термодинамиката. И додето си говорех тия неща, изведнъж забелязах, че вече вървя към гишето. Така стана тя.

— И закъде пое? — питам, защото ми вкисва от паузите му.

— Мислех да поема за къде да е, да дам възможност на случайността да се изяви с пълна сила, да се впусна по въртопите на хаоса. Но къде си видял гише без опашка. Трябваше да се чака. И додето чаках, рекох си, я да ида най-първо при стария, да му съобщя, че съм жив, това може да го зарадва.

Той продължава така още известно време, без бързане и с неизбежните паузи, по време на които сякаш разгонва прилепите, за да не му пречат да следва разказа си.

— И къде си сега?

— Какво значение къде? На многотиражка.

— Значи прописа?

— Колкото за многотиражка…

— И по-интересно ли е?

— Ами, естествено, че ще е по-интересно, щом е по-друго. Хората са се натикали в консервата на всекидневието си и чакат интересното да им падне от небето. Е, няма да падне. Заживяваш с делничното, свикваш с делничното. Какво чудно, че и ти сам ставаш делничен. Не търсиш промяната, даже я избягваш. Страх те е от нея, защото отдавна си престанал да вярваш, че ще е към по-добро. Така, в консервата, си е по-сигурно. Нека всичко върви по обичайното разписание. Нека си върви съвсем делнично. А накъде точно? И какво всъщност върви? Във всеки случай — не ти. Ти не вървиш, а се носиш. Носиш се накъдето те мъкне течението и дори не мислиш за посоката. Посока като посока. След понеделник идва вторник. А след вторник какво друго може да дойде освен сряда.