— Видяла ли е плъха? — попита Василий.
— Не знае какво е било. Изпищяла е и е припаднала, а гадината е избягала. В спешното отделение им казали, че е плъх.
Василий отиде до прозореца, който беше открехнат на около педя, за да пропуска лекия бриз. Бутна го, за да се отвори повече и погледна от трите етажа височина към тясната павирана уличка. Пожарното стълбище беше на три-четири метра встрани, но старата тухлена стена беше разронена и пропукана. В представите на хората плъховете бяха тромави и мудни същества, докато всъщност по бързина си съперничеха с катериците. Особено ако са мотивирани от храна или страх.
Василий издърпа леглото на момиченцето от стената и смъкна завивките. Измести къщичката за куклите, бюрото и шкафчето за книги, за да погледне зад тях, но не очакваше плъхът още да е в стаята. Просто елиминираше очевидното.
Излезе навън в коридора и задърпа количката по гладкия лъскав дървен под. Зрението на досадните гризачи беше лошо и те се движеха предимно по усет. Притичваха бързо по един и същи маршрут покрай стените и рядко се отдалечаваха на повече от двайсет метра от гнездото си. Не обичаха непознатата обстановка. Този плъх вероятно се бе натъкнал на вратата. След това бе завил зад ъгъла покрай стената отдясно, остъргвайки паркета с грубата си козина. Следващата отворена врата водеше към банята на детето. Подът й беше застлан с килимче във форма на ягода, завесите бяха бледо розови, имаше и кошче с играчки и шампоани за вана. Василий огледа помещението за потенциални скривалища и подуши във въздуха. Кимна на Били и той затвори вратата зад гърба му.
Бил се ослушва отвън около минута, след което реши да се върне и отново да успокои майката. Почти беше стигнал, когато от банята се разнесе страхотен трясък от падащи бутилки, силно пъшкане и побеснелият глас на Василий, бълващ руско проклятие.
Майката и дъщерята изглеждаха стъписани. След като неволно глътна дъвката си, Били вдигна ръка, за да ги накара да проявят търпение и затича обратно по коридора. Василий отвори вратата на банята. Носеше дълги ловни ръкавици „Келвар“ и държеше обемист чувал, в който нещо се гърчеше и дращеше с лапи. Нещо голямо.
Василий кимна и му подаде торбата.
Били нямаше друг избор, освен да я поеме, за да не падне на пода и плъхът да не избяга. Надяваше се тъканта да е толкова здрава, колкото изглеждаше, въпреки извиващия се и борещ се вътре гризач. С изпъната ръка задържа чувала високо над земята и колкото се може по-надалеч от тялото си. В това време Василий твърде бавно и спокойно отвори количката си. Извади затворен пакет, в който имаше гъба, напоена с халотан. Взе си отново чувала, който Бил му върна с огромна радост. Разтвори го само колкото да пусне вътре упойващото вещество. Плъхът продължи усилено да се бори, но постепенно движенията му се забавиха. Василий разтърси чувала, за да ускори процеса.
Изчака още няколко секунди, докато борбата спре, после отвори торбата, бръкна в нея и извади плъха, като го държеше за опашката. Беше упоен, но не и в безсъзнание. Предните му лапи с розови пръсти продължаваха да дращят с острите си нокти във въздуха, челюстите му щракаха и лъскавите му черни очи се кокореха. Беше с порядъчни размери. Тялото и опашката му бяха по около двайсет сантиметра. Грубата му козина беше тъмносива отгоре и мръсно бяла отдолу. Не ставаше въпрос за избягало домашно животинче. Това си беше див градски плъх.
Били беше отстъпил доста назад. Много плъхове бе видял през живота си, но така и не успя да свикне с тях. Изглежда, че Василий нямаше подобни проблеми.
— Бременна е — обяви той.
Бременността при плъховете траеше само двайсет и един дена, а в едно котило можеше да има над двайсет малки. Една здрава майка би могла всяка година да ражда по двеста и петдесет малки, като поне половината щяха да са женски, готови да се сношат.
— Да й взема ли кръв за лабораторията? — запита руснакът.
Били поклати глава с такова отвращение, все едно Василий го питаше дали иска да го изяде.
— На детето са му били инжекции в болницата. Виж го колко е голям, Ваз. Боже Господи. В смисъл, това не ти е… — Били сниши гласа си — не ти е някое жилище в Бушвик, ако ми схващаш намека.
Василий схващаше намека. Съвсем лично. След идването си в Америка, първоначално родителите му се бяха заселили точно в Бушвик. Кварталът беше заливан с вълни от емигранти още от средата на XIX век. Германци, англичани, ирландци, руснаци, поляци, италианци, афроамериканци, пуерториканци… Сега бяха изместени от доминиканци, гаянци, ямайци, еквадорци, индийци, корейци и виетнамци. Мъжът прекарваше дълго време в най-бедните предградия на Ню Йорк. Познаваше семейства, които всяка нощ преграждаха части от апартаментите си с възглавници от дивани, книги и мебелировка, за да се опазят от плъхове.
Читать дальше