Чак Хоган - Заразата

Еф се вгледа по-внимателно в пулсиращия мускул. Ударите изглеждаха неравномерни, нищо общо нямаха с нормалния сърдечен пулс. Видя, че нещо се движеше вътре в него. Гърчеше се.

— Онова… червей ли е? — попита Нора.

Тънко и бледо, с цвета на пребледнели устни, пет или седем сантиметра дълго. Виждаше се как обикаля във вътрешността на сърцето като самотен пазач, патрулиращ ревностно в отдавна изоставена база.

— Кръвен червей — отговори Сетракян. — Капилярен паразит, който се възпроизвежда в заразения. Подозирам, въпреки че нямам доказателство, че е проводникът на вируса. Действителният носител на заразата.

Еф поклати глава в неверие.

— А този… смукател?

— Вирусът мимикрира спрямо формата на приемника, въпреки че променя жизненоважните си системи, за да може да се захранва най-добре. С други думи, колонизира и приспособява приемника за собственото си оцеляване. След като в този случай приемникът е плуващ в стъкленица отрязан орган, вирусът е намерил начин да развие собствен механизъм за приемане на храна.

— Храна? — промълви Нора.

— Вирусът живее от кръв. Човешка кръв.

Сетракян извади лявата си ръка от джоба. Сбръчканите върхове на пръстите му се показаха от края на ръкавицата. Меката част на средния му пръст беше гладка и покрита с белези.

— Няколко капки през няколко дни са достатъчни. Трябва да е гладно. Отдавна не съм слизал тук.

Пристъпи до пейката и вдигна капака на съда — Еф се отдръпна назад, за да гледа — и с върха на малък нож за моливи, който висеше на връзката с ключове, убоде пръста си над стъкленицата. Не трепна. Действието беше толкова рутинно за него, че вече не го болеше.

Кръвта му закапа в серума.

Подобно на изгладняла риба смукателят жадно загълта капките.

Когато приключи, старецът намаза върха на пръста си с някаква течност от малко шишенце на пейката и върна капака върху стъкленицата.

Еф видя как смукателният орган почервеня. Червеят в сърцето се задвижи по-плавно и с подновена сила.

— И казвате, че държите това нещо тук от…?

— От пролетта на 1971 г. Не взимам много отпуски. — Усмихна се на малката си шега, погледна убодения си пръст и разтърка засъхналия му връх. — Тя беше превъплъщенец, от заразените. От превърнатите . Древните, които искат да останат скрити, обикновено убиват веднага след като се нахранят, за да предотвратят разпространението на вируса си. Една от жертвите по някакъв начин беше избягала. Върнала се бе у дома си, за да поиска семейството си, приятелите и съседите си. Беше се заровила под малкото им селце. Четири часа преди да намеря тази вдовица, сърцето й още не е било превърнато.

— Четири часа? Как го разбрахте?

— Видях белега. Белега на стригои .

— Стригои?

— Думата от Стария свят за вампир.

— А белега?

— Точката на проникване. Тънък прорез през гърлото, който предполагам, че вече сте видели.

Еф и Нора кимнаха. Помислиха си за Джим.

Сетракян добави:

— Трябва да заявя, че не съм човек, който има навика да реже човешки сърца. Това беше малко мръсна работа, попаднах на нея случайно. Но беше абсолютно необходимо.

— И оттогава пазите това нещо живо? Храните го като… домашен любимец? — не вярваше на очите си Нора.

— Да. — Погледна някак нежно към стъкленицата. — Служи ми да ми напомня ежедневно. Срещу какво съм се изправил. Срещу какво сме се изправили.

Еф беше поразен.

— През цялото това време… Защо не сте показал на никого това чудо? На медицинско училище? На вечерните новини?

— Ако беше толкова лесно, докторе, тайната щеше да е известна преди години. Има сили, съюзени срещу нас. Това е древна тайна с дълбоки корени. Засяга мнозина. Никога няма да позволят истината да стигне до широката публика. Ще я заглушават, а с нея — и мен. Затова през всичките тези години се крих и не излизах на открито. Чаках.

От тези думи космите по врата на Еф настръхнаха. Истината беше тук, пред очите му: човешкото сърце в стъклен съд, приютило червей, жаден за човешка кръв.

— Не съм много наясно с тайните, застрашаващи бъдещето на човешката раса. Никой ли не знае за това?

— О, някой знае. Да. Някой могъщ. Господаря не би могъл да пътува без помощ. С безопасността и транспортирането му се е заел съюзник — човек. Виждате ли… вампирите не могат да прехвърлят водни масиви без човешка помощ. Човек го е поканил тук. И сега печатът, договорът, е нарушен. От съюз между стригои и хора. Ето защо това нашествие е толкова стъписващо. И толкова невероятно застрашително.