Чак Хоган - Заразата

— Осветлението е ей там на стената — каза Сетракян, докато затваряше и заключваше вратите.

Нора завъртя и трите ключа наведнъж. Светлината обля стъклените шкафове, витрините и антрето, където стояха. Ъгловото магазинче беше клинообразно и набито в градското каре като с дървен чук. Първата дума, която хрумна на Еф, беше „боклук“. Много и много боклук. Стари стереосистеми, видеокасетофони и друга овехтяла електроника. Витрина с музикални инструменти, между които едно банджо и клавиатура „Кейтар“ от 80-те с форма на китара. Религиозни статуетки и сувенирни чинии. Два грамофона и малки саундбордове. В заключена стъклена витрина бяха изложени евтини брошки и пошла лъскава бижутерия. Окачалки с дрехи, най-вече зимни палта с кожени яки.

Толкова много боклук, че му се сви сърцето. Дали не си губеше скъпоценното време с някакъв луд?

— Вижте — заговори той на стареца. — Имаме един колега. Мислим, че е заразен.

Сетракян го подмина, като почукваше с големия си бастун. Отмести вратата на тезгяха с обвитата си в ръкавицата ръка и ги подкани да влязат.

— Ще се качим оттук.

Задното стълбище ги отведе пред врата на втория етаж. Старецът докосна с пръсти мезузата преди да влезе и подпря високия си бастун на стената. Беше стар апартамент с ниски тавани, застлан с протрити пътеки. Мебелите не бяха подменяни може би от трийсет години.

— Гладни ли сте? — попита Сетракян. — Потърсете наоколо, все ще намерите нещо. — Вдигна капака на луксозната кутия за сладки и извади отворена опаковка „Девил догс“. Взе една паста и разкъса целофанената обвивка. — Не се оставяйте енергията ви да се изчерпи. Пазете си силата. Ще ви трябва.

Старецът отхапа от пълния с крем сладкиш и се запъти към спалнята, за да се преоблече. Еф се озърна из кухничката. После с Нора се спогледаха. Въпреки безпорядъка, домът миришеше на чисто. От масата, до която имаше само един стол, Нора взе черно-бяла снимка в рамка. Беше портрет на млада жена с гарвановочерна коса, облечена в семпла черна рокля. Седеше върху голяма скала посред пуст плаж. Пръстите й бяха сплетени върху голото коляно, а победоносна усмивка красеше приятното й лице. Еф се обърна към коридора, през който бяха влезли, и се загледа в старите огледала, окачени по стените му. Бяха десетки, с всевъзможни форми и размери, ожулени от времето и напукани. Купчините книги, струпани направо на земята от двете му страни, го правеха да изглежда още по-тесен.

Старецът се върна. Беше се преоблякъл, но бе запазил стила си: стар костюм от туид с елече, тиранти, вратовръзка и изтънели от лъскане кожени кафяви обувки. Все още носеше вълнени ръкавици без пръсти върху осакатените си длани.

— Виждам, че събирате огледала — вметна Еф.

— Определени видове. Намирам, че старото стъкло отразява най-добре.

— А готов ли сте вече да ни кажете какво става?

Старецът леко кривна главата си настрани.

— Докторе, това не е нещо, което човек може просто да разкаже. Това е нещо, което трябва да се покаже. — Подмина Еф и отиде до вратата, през която бяха влезли. — Моля, елате с мен.

Еф го последва обратно по стъпалата. Нора вървеше след тях. Минаха през заложния магазин на първия етаж и продължиха до друга заключена врата към ново виещо се стълбище, което водеше надолу. Старецът заслиза бавно, стъпало по стъпало. Изкривената му ръка се плъзгаше по железния парапет и гласът му изпълни тесния проход:

— Смятам се за пазител на древно знание, събрано от мъртви лица и отдавна забравени книги. Знание, натрупано в цял живот проучване.

Нора не се стърпя:

— Когато ни спряхте пред моргата, казахте няколко неща. Изтъкнахте, че знаете, че мъртвите от самолета не се разлагат нормално.

— Правилно.

— На какво се основаваха твърденията ви?

— На опита ми.

Жената се озадачи.

— Опит с други самолетни инциденти ли?

— Фактът, че случилото се тоя път е на самолет, е напълно случаен. Всъщност и преди съм бил свидетел на подобен феномен. В Будапеща, в Басра. В Прага и на по-малко от десет километра от Париж. Виждал съм го в едно малко рибарско селце край Жълтата река. Срещал съм се с него на 2200 метра височина в Алтайските планини в Монголия. И да, виждал съм го и на този континент. Обикновено нещастието се отдава на случайността или се обяснява с бяс, шизофрения, лудост… Или, при най-последния случай, се разглежда като серийно убийство…

— Чакайте малко. Вие лично сте виждал трупове, които се разлагат бавно, така ли?