Чак Хоган - Заразата

— Това е първият стадий, да.

— Първият стадий — промърмори Еф.

Последният завой на стълбището ги доведе пред заключена врата. Сетракян извади отделен от другите ключ, който висеше на верижка на шията му. С чворестите си пръсти го вкара последователно в един голям и друг, по-малък катинар. Вратата се отвори навътре и осветлението се включи автоматично. Последваха възрастния човек в ярко осветеното дълбоко мазе, изпълнено с тихо жужене.

Първото, което привлече погледа на Еф, беше отрупаната с бойни доспехи стена. Пълна рицарска броня, плетена ризница на японски самурай, груби кожени предпазители за шията, гръдния кош и слабините. Бяха закачени и оръжия: мечове и ножове с остриета, изковани от бляскава хладна стомана. Върху стара ниска масичка лежаха подредени по-съвременни на вид устройства: пистолети със заредени пълнители, очила за нощно виждане и модифицирани пробивни инструменти. И още огледала, повечето джобен размер и подредени така, че можеше да се види как се оглежда удивен в тази галерия на… на какво?

— Магазинът — наруши мълчанието старецът и посочи към етажа над тях — ми даде добър поминък, но не влязох в този бизнес заради влечение към стари радиоапарати и пошла бижутерия.

Затвори вратата зад тях и светлините около рамката помръкнаха. По цялата й дължина и ширина имаше монтирана инсталация. Еф разпозна в пурпурните тръби ултравиолетови лампи, които обгръщаха вратата подобно на силово поле от светлина.

От какво се предполагаше да пазят стаята? Бацилите да не влизат или да не излизат?

— Не — продължи Сетракян. — Избрах това за своя професия, защото ми предлагаше сигурен достъп до нелегален пазар на езотерични предмети, антики и книжни томове. Нелегален, макар не и незаконен. Събирах ги за личната си колекция и собствените си проучвания.

Еф огледа отново наоколо. Това приличаше не толкова на музейна колекция, колкото на малък оръжеен арсенал.

— Вашите проучвания?

— Точно така. В продължение на много години бях професор по Източноевропейска литература и фолклор във Виенския университет.

Еф отново го прецени с поглед. Наистина приличаше на виенски професор.

— И се оттеглихте, за да станете антиквар-уредник на оръжейна експозиция в Харлем?

— Не се оттеглих. Принуден бях да напусна. Компрометиран. Определени сили се съюзиха против мен. И все пак, като погледна назад, минаването в нелегалност по онова време със сигурност спаси живота ми. Всъщност беше най-доброто, което можеше да ми се случи. — Обърна се с лице към тях, скръстил професорски ръце зад гърба си. — Това бедствие, на което сте свидетели сега, в най-ранните си форми е съществувало от столетия. От хилядолетия. Подозирам, въпреки че не мога да го докажа, че произхожда от най-древни времена.

Еф кимна без да го разбира, но зарадван, че най-после има някакъв напредък.

— Значи говорим за вирус.

— Да. Един вид. Зараза, която поразява тялото и духа. — Старецът стоеше срещу Еф и Нора така, че мечовете на стената се разгъваха като стоманени крила от двете му страни. — И тъй, дали е вирус? Да. Но бих искал също така да въведа още една дума, започваща с „в“.

— Коя е тя?

— Вампир.

Дума като тази, произнесена толкова сериозно, за известно време увисва във въздуха.

— Мислите си — продължи Сетракян, бившият професор, — за мрачен, преиграващ актьор в пелерина от черен сатен. Или енергична бляскава фигура със скрити закривени зъби. Или… Представяте си как Бела Лугоши среща Абът и Костело.

Нора отново се огледа из помещението.

— Не виждам никакви разпятия или светена вода. Никакви връзки чесън.

— Чесънът има някои интересни имунологични свойства и може да се използва сам за себе си, тъй че присъствието му в митологията има биологично обяснение. Но разпятията и светената вода? — Сви рамене. — Продукти на своето време. Продукти на трескавото въображение на един ирландски автор от Викторианската епоха и на религиозния климат от онези дни.

Скептичните им изражения не изненадаха Сетракян.

— Те винаги са били тук — продължи той. — Гнездели са, хранели са се. Тайно и на тъмно, защото такава е природата им. Седмина са първите. Наричат ги Древните. Господарите. Не са по един на континент. По правило не живеят отделно, а са кланови създания. Докато съвсем наскоро — „наскоро“, като отчитаме неограничената им жизнена продължителност — са се разпръснали из най-обширната суша, тоест това, което днес познаваме като Европа и Азия, Руската федерация, Арабския полуостров и африканския континент. С други думи, Стария свят. Имало е разцепление, сблъсък вътре в техния вид. Не знам какво е естеството на този раздор, но да речем, че този разлом помежду им е предшествал с няколко столетия откриването на Новия свят. После основаването на американските колонии отворило вратата към нова и плодородна земя. Трима са останали в Стария свят, а трима са тръгнали към новия. И двете страни уважили владенията на другата. Било е сключено примирие и то се е поддържало.