Чак Хоган - Заразата

След като измъкна всички сирена и млечни напитки от хладилника, забеляза номера на г-н Лус върху листа, закачен на стената до кухненския телефон. За миг я жегна колебание. Какво можеше да му каже? „Жена ви е болна. Не е добре. Затова взимам децата.“ Не. Бездруго едва беше разменяла по някоя дума с него. Нещо зло витаеше в този великолепен дом, а нейното първо и единствено задължение беше безопасността на децата. Тя бе не само прислуга, беше и майка.

Провери в шкафа над вградения хладилник за вино, но кутията от пулмикорта беше празна, точно както се беше опасявала. Налагаше се да слезе до килера в мазето. Горе, на покритото с пътека вито стълбище, тя спря и извади от чантата си черно емайлирано разпятие. Просто за всеки случай го притисна до себе си и тръгна надолу. От най-долното стъпало мазето й се видя твърде тъмно за това време от деня. Включи всички ключове на таблото и остана на място заслушана, докато лампите светнат.

Това, на което Лус викаха мазе, представляваше още един напълно обзаведен етаж от дома им. Долу бяха инсталирали домашен театър, обзаведен чак до театралните столове и количката за пуканки. В друга приземна стая бяха натъпкали всевъзможни играчки и игрални табла. В следващото помещение се намираше пералнята и там мисис Гилд се грижеше за спалното бельо на семейството. Имаше също и четвърта баня, килер, а отскоро — и изба за вино в европейски стил с температурен регулатор. Работниците бяха разбили основите на мазето, за да сътворят чист пръстен под.

Дочу се звук все едно някой бе сритал врата на фурна и топлината облъхна Нийва. Същинското мазе беше скрито някъде зад вратата. От шума бавачката само дето не излетя през покрива. Засили се обратно към стълбите, но се спря. Момчето имаше нужда от пулверизатора си. Много бледо беше.

Тръгна решително през мазето. Посред пътя към двукрилата врата на килера, застанала между две кожени седалки от домашния театър, тя забеляза вещите, струпани срещу прозорците. Ето защо тук цареше такъв мрак посред бял ден. Играчки и стари кашони бяха скупчени до стената и затъмняваха малките прозорци, а вестници и овехтели дрехи препречваха всеки слънчев лъч.

Нийва се опули и се зачуди кой ли би могъл да стори това. Втурна се към килера и откри лекарството на Кийни върху същата лавица от стоманена тел, на която Джоан си държеше витамините и шарените като бонбони таблетки антиацид. Смъкна две дълги кутии с пластмасови шишенца, пренебрегна в бързината си останалата храна и затича навън, без да затвори вратата.

Щом тръгна обратно през мазето забеляза, че вратата към пералното помещение е открехната. Тази врата, която никога не бе оставяна отворена, затвърди натрапчивото усещане на Нийва, че обичайният ред в дома е нарушен.

След това видя големите тъмни петна от пръст по скъпия килим, отдалечени едно от друго подобно на отпечатъци от стъпки. Погледът й ги проследи до вратата на винарската изба, откъдето трябваше да мине, за да стигне до стълбището. Очите й се спряха на бравата, зацапана с кал.

Щом доближи избата, Нийва го усети. Почувства гробната чернота, която лъхаше от помещението с пръстен под. Почувства бездушието. Но не усети хлад. Вместо това я лъхна топлина. Зной, затаен и къкрещ.

Дръжката на вратата започна да се завърта, когато тя се втурна покрай нея към стълбите. Нийва, петдесет и три годишната жена с болни колене, задрапа и затича с всички сили нагоре. Залитна, подпря се на стената с ръка и разпятието изрови малко парче мазилка. Нещо имаше зад нея, нещо я следваше по стъпалата. Изкрещя на креолски щом се озова на огрения от слънцето първи етаж, затича през дългата кухня, награби ръчната си чанта и събори голямата пазарска торба. Снаксовете и напитките изпопадаха по пода, но беше твърде уплашена, за да се върне за тях.

Като видя как майка й, с дългата до глезените си рокля на цветя и с черните си обувки, излетя с крясъци от къщата, Себастиен изскочи от колата.

— Не! — изрева Нийва и й замаха да влиза обратно вътре. Бягаше, като че я гонят, обаче нямаше никой зад нея. Разтревожена, Себастиен се отпусна на седалката си.

— Мамо, какво стана?

— Карай! — закрещя Нийва. Едрата й гръд се надигаше тежко, подивелите й очи не се откъсваха от отворената странична врата.

— Мамо — повтори Себастиен, докато даваше на заден. — Това е отвличане на деца. Има си закони . Обади ли се на съпруга? Каза, че ще се обадиш на съпруга.

Нийва разтвори дланта си и видя, че е окървавена. Така силно беше стискала украсеното с мъниста разпятие, че кръстът се бе врязал в плътта й. Пусна го на пода на колата.