Чак Хоган - Заразата

Телефонът на нощната масичка прозвъня еднократно и слушалката просветна. Всички обаждания до този номер преминаваха през неговия болногледач и асистент, изключително дискретния и съобразителен господин Фицуилям.

— Кой е, г-н Фицуилям?

— Г-н Джим Кент, сър. Твърди, че е спешно. Включвам го.

След секунда г-н Кент, един от мнозината внедрени на ключови места членове на кръга „Стоунхарт“ на Палмър, заговори:

— Да, ало?

— Кажете, г-н Кент.

— Да… Чувате ли ме? Трябва да говоря тихо…

— Чувам ви добре, г-н Кент. Предишния път ни прекъснаха.

— Да. Пилотът избяга. Измъкна се от изследванията.

Палмър се усмихна.

— И вече го няма?

— Не. Не знаех какво да правя, затова го проследих из болницата, когато д-р Гудуедър и д-р Мартинес се натъкнаха на него. Казаха, че Редфърн е добре, но не мога да потвърдя състоянието му. Чух друга сестра да казва, че съм сам тук горе. И че членовете на проект „Канарче“ са се заключили в някакво помещение в подземието.

Палмър помръкна.

— Вие сте сам горе?

— В изолационното отделение. Само предпазна мярка. Редфърн трябва да ме е ударил или нещо такова. Бях изгубил съзнание.

Палмър помълча.

— Разбирам.

— Ако пожелаете да ми обясните какво точно трябва да търся, бих могъл да ви съдействам по-добре…

— Казахте, че са си отделили помещение в болницата?

— В подземието. Може да е моргата. По-късно ще разбера повече.

— Как?

— След като изляза от тук. Трябва само да ми направят тези изследвания.

Палмър си припомни, че самият Джим Кент не беше епидемиолог, а по-скоро помощен сътрудник на проект „Канарче“ и нямаше медицинска подготовка.

— Струва ми се, че гърлото ви е възпалено, господин Кент.

— Да. Явно съм хванал нещо.

— Мм-хм. Приятен ден, господин Кент.

Палмър затвори. Отпадането на Кент беше просто едно досадно затруднение, обаче съобщението за болничната морга го обезпокои. Но пък при всяко голямо начинание винаги възникваха пречки за преодоляване. Ако нещо бе научил през изпълнения си със сделки живот, това беше увереността, че спънките и клопките правят финалната победа още по-сладка.

Вдигна отново слушалката и натисна бутона със звездичката.

— Да, сър?

— Г-н Фицуилям, изгубили сме свръзката си с проект „Канарче“. Ще игнорирате всякакви по-нататъшни обаждания от неговия мобилен телефон.

— Да, сър.

— И трябва да изпратим екип до Куинс. Възможно е в подземието на Медицински център „Ямайка“ да има нещо, което трябва да приберем.

Ан-Мари Барбур провери още веднъж, за да се увери, че е заключила всички врати. После още два пъти мина из къщата — стая по стая, от горе до долу — докосвайки по два пъти всяко огледало, за да се успокои. Не можеше да мине покрай нито една отразяваща повърхност, без да посегне към нея с първите два пръста на дясната си ръка и да наведе глава след всеки допир, ритмичен рутинен жест, наподобяващ коленичене в църква. След това мина за трети път, като изтри всяка повърхност с равна смес „Уиндекс“ и светена вода, докато остана доволна.

След като отново се взе в ръце, позвъни на зълва си Джийни, която живееше в централен Ню Джърси.

— Добре са — увери я Джийни. Имаше предвид децата, които беше дошла да вземе при себе си предишния ден. — Много добре се държат. Как е Ансел?

Ан-Мари затвори очи. Бликнаха сълзи.

— Не знам.

— По-добре ли е? Даде ли му пилешката супа, която донесох?

Ан-Мари се уплаши, че треперенето на челюстта й ще се отрази на говора й.

— Ще му я дам. Аз… ще ти звънна пак.

Затвори и погледна през задния прозорец, към гробовете. Две купчини обърната пръст. Мислеше за кучетата, които лежаха в тях.

Ансел. Какво беше направил с тях?

Изтри ръцете си, след което отново тръгна да обикаля къщата, но този път само долния етаж. Издърпа махагоновата кутия от бюфета в дневната и извади доброто сребро. Сватбеното й сребро. Блестящо и полирано. Тайното й съкровище, скрито така, както някоя друга жена би крила бонбони или хапчета. Докосна всеки прибор. Пръстите й допираха среброто и се връщаха на устните й. Чувстваше, че ще се разпадне, ако не успее да докосне всичко.

След това отиде до задната врата. Там, с ръка на бравата, тя спря. Изтощена, молеща се за напътствие и сила. Помоли се за знание, помоли се да разбере какво става, да й се посочи правилното нещо, което да направи.

Отвори вратата и слезе по стъпалата до сайванта. Сайванта, от който беше извлякла труповете на двете кучета до ъгъла на двора, без да знае какво друго да направи. За щастие до предната веранда имаше стара права лопата, така че не й се наложи отново да влиза в бараката. Погреба ги в плитката пръст и поплака на гробовете им. Поплака за тях, за децата и за себе си.