Чак Хоган - Заразата

— Откога не сте си свалял контактните лещи? — попита д-р Бокс.

Устата на Боливар се изкриви. Изръмжа хрипливо и поклати глава.

Д-р Бокс погледна мъжа, който стоеше до вратата, облечен в шофьорска униформа. Двуметровият бодигард на Боливар — Илайджа, който тежеше поне 120 кила, изглеждаше много изнервен и лекарят започна да се плаши. Огледа състарените ръце на рокзвездата. Бяха съсухрени, но не и крехки. Опита се да опипа лимфните възли под челюстта, но болката се оказа прекалено силна. Според данните от клиниката температурата на пациента беше 50,55 °. Невъзможно за човек. Обаче, застанал достатъчно близо, за да усети излъчваната от Боливар топлина, д-р Бокс го повярва.

Докторът се отдръпна назад.

— Не знам всъщност как да ти кажа това, Боливар. Тялото ти изглежда е проядено от злокачествени тумори. Това е рак. Виждам карцинома, саркома и лимфома, и всичко е с ужасни метастази. Няма медицински прецедент за това, доколкото ми е известно, въпреки че ще настоя да въвлечем някои експерти в тази област.

Боливар просто си седеше в инвалидната количка и слушаше. Погледът в безцветните му очи вещаеше гибел.

— Не знам какво точно е това, но нещо здравата те е поразило. В съвсем буквалния смисъл го казвам. Доколкото разбирам, сърцето ти вече не бие само. Изглежда, че този рак манипулира органа и именно той го кара да работи. И с дробовете ти е същото. Нещо ги превзема и… почти са погълнати, трансформирани са. Все едно, че… — Д-р Бокс тъкмо го осъзнаваше. — Все едно, че си в процес на някаква метаморфоза. Клинично би трябвало да си умрял. Изглежда, че ракът те държи жив. Не знам какво друго да ти кажа. Органите ти се предават, но ракът ти… хм, ракът ти се справя страхотно.

Със застрашителен поглед Боливар се взираше в нищото. Вратът му леко се изду все едно, че се опитваше да произведе реч, но гласът му срещаше непреодолимо препятствие.

— Искам да те пратя веднага в „Слоун-Кетъринг“ — каза д-р Бокс. — Можем да използваме измислено име и фиктивен номер на социална осигуровка. Това е най-добрата онкологична болница в страната. Искам г-н Илайджа да те закара там веднага…

Пациентът издаде глух изригващ от гърдите стон, който несъмнено означаваше „не“ и постави ръцете си на облегалките на инвалидната количка. Илайджа пристъпи напред и хваната задните ръчки, докато Боливар се изправяше на крака. Отне му секунда, докато възстанови равновесие, след което дръпна колана на халата си и възелът се разхлаби.

Под разтворения халат се показа отпуснатият му пенис, почернял и сбръчкан, готов да падне от слабините му като гнила смокиня от изсъхнало дърво.

Нийва, бавачката на Лус, все още потресена от събитията през последните двадесет и четири часа, остави децата под грижите на племенницата си Емили, докато дъщеря й Себастиен я откара обратно в Бронксвил. Беше опазила децата на Лус. За обяд даде на Кийни и на осемгодишната му сестричка Одри корнфлейкс и компот. Това беше успяла да вземе, когато избяга от къщата.

Сега се връщаше за още провизии. Децата на Лус не искаха да ядат хаитянските й гозби. Още по-важното бе, че Нийва беше забравила да вземе пулмикорта на Кийни, лекарството му за астмата. Момчето имаше хрипове и изглеждаше пребледняло.

Спряха и завариха зелената кола на мисис Гилд в алеята на Лус. Това накара Нийва да се поколебае. Каза на Себастиен да я изчака, слезе, оправи комбинезона под роклята си и тръгна с ключа към страничния вход. Вратата беззвучно се отвори. Алармената система на къщата беше изключена. Мина през антрето — изрядно подредено, с вградените гардероби, закачалките за връхни палта, подовото отопление, с безупречно излъскания под — и бутна крилата на летящата врата към кухнята.

Не личеше някой да е влизал в стаята откакто тя беше избягала с децата. Застана тихо на прага и се заслуша с изключително внимание, затаила дъх колкото можеше да издържи, преди да издиша. Не чу нищо.

— Ало? — извика няколко пъти Нийва, зачудена дали мисис Гилд, с която поддържаха доста хладни взаимоотношения — подозираше, че икономката тайно е расистка — щеше да й отговори. Чудеше се дали и Джоан ще й отговори — жена толкова лишена от естествения майчински инстинкт, че въпреки адвокатския си успех самата тя се държеше като дете. Знаеше, че и на двата въпроса отговорът е „не“.

След като не чу нищо, отиде до кухненския тезгях и внимателно остави чантата си между мивката и печката. Отвори шкафа със снаксовете и бързо, почти като някоя крадла, колкото и да не би искала да го признае, натъпка пазарската торба с бисквити, кутии със сокове и пуканки за микровълнова, като спираше от време на време, за да се ослуша.