Чак Хоган - Заразата

— Бил си се с мъртвец, обладан от болест.

Гюс си спомни изражението на лицето на дебелия мъж, бездушно и жадно. И бялата му кръв.

— Какво… като скапано зомби?

— Представи си по-скоро мъж в черно наметало. Остри зъби. Странен говор. — Сетракян извърна глава към Гюс, за да може да го чуе по-добре. — Сега махни наметалото и зъбите. Странния акцент. Махни всичко странно по него.

Гюс се хвана за думите на стареца. Трябваше да разбере. Трезвият му глас и страхът, затаен в мрачния му тон, бяха заразителни.

— Слушай внимателно какво ти говоря — продължи старецът. — Твоят приятел тук. Той е заразен. Би могло да се каже — ухапан.

Гюс се вгледа в неподвижния Феликс.

— Не. Не, той само… Ченгетата, те го нокаутираха.

— Той се променя. В плен е на нещо съвсем непонятно за теб. Болест, която превръща хората в не-хора. Това лице вече не е твоят приятел. Той е превърнат.

Гюс си спомни как дебелият мъж се бе нахвърлил върху Феликс. Маниакалната му прегръдка. Устата му, която се приближаваше към шията на приятеля му. И изражението на лицето на Феликс — ужас и благоговение.

— Усещаш ли колко е горещ? Метаболизмът му е убийствено бърз. Нужна е огромна енергия за превръщането. Промените, които сега стават в тялото му, са болезнени, катастрофални. Развитието на паразитна система от органи, която да се приспособи към новото му състояние на съществуване. Превъплъщава се в хранещ се организъм. Скоро, двайсет до трийсет и шест часа след началото на заразата, но най-вероятно тази нощ, той ще се надигне. Ще бъде жаден. Няма да се спре пред нищо, за да утоли жаждата си.

Гюс зяпна стареца като в полусън.

— Обичаш ли приятеля си? — каза Сетракян.

— Какво?

— Под „обич“ имам предвид уважение, респект. Ако обичаш приятеля си… ще го унищожиш преди да се е превърнал окончателно.

Очите на Гюс помръкнаха.

— Да го унищожа?

— Убий го. Иначе той ще превърне и теб.

Гюс бавно поклати глава.

— Но… щом казваш, че вече е мъртъв… как мога да го убия?

— Има начини. Как уби мъжа, който ви нападна?

— С нож. Онова, дето излезе от устата му… прерязах шибаното нещо.

— Гърлото му ли?

Гюс кимна.

— И него. После един камион го удари и довърши работата.

— Отделянето на главата от тялото е най-сигурният начин. Слънчевата светлина също действа. Пряката слънчева светлина. Има и други, по-древни методи.

Гюс се обърна отново, за да погледне Феликс. Лежеше все така неподвижно. Едва дишаше.

— Защо никой не знае за това? — Извърна се отново към Сетракян, зачуден кой от двамата е лудият. — Кой си ти всъщност, старче?

— Елизалде! Торез!

Гюс дотолкова беше погълнат от разговора, че така и не видя кога ченгетата са влезли в килията. Вдигна глава, щом чу името си и това на Феликс, и видя приближаващите се към тях четирима настръхнали за бой полицаи с латексови ръкавици на ръцете. Изправиха го на крака преди изобщо да е разбрал какво става.

Потупаха Феликс по рамото, един го перна по коляното. След като не можаха да го събудят, го вдигнаха, пъхнали ръце под мишниците му. Главата му увисна и краката му се повлякоха по пода, докато го измъкваха навън.

— Чуйте ме, моля ви. — Сетракян се беше изправил зад тях. — Този човек… той е болен. Опасно болен. Има заразна болест.

— Ами защо ги носим тия ръкавици бе, лихварю? — извика през рамо един от полицаите. Дръпнаха отпуснатите ръце на Феликс и го повлякоха през вратата. — Непрекъснато си имаме работа със сифилистици.

— Трябва да го изолирате, чувате ли ме? Затворете го отделно.

— Спокойно, сарафино. Винаги предлагаме специално медицинско обслужване на убийците.

Докато затваряха вратата на килията, очите на Гюс се задържаха върху стареца. Ченгетата го поведоха.

Спалнята на един велик мъж.

Климатичният контрол е напълно автоматизиран, параметрите са достъпни за пренастройване чрез малка конзола едва на ръка разстояние. В ъгъла овлажнителите на въздуха шумолят ритмично в хармония с монотонното бръмчене на йонизатора и с шепота на системата за въздушно филтриране. Все едно приспивна майчина песен. Всеки човек, смяташе Елдрич Палмър, би трябвало да заспива нощем в утроба. И да спи като бебе.

Още много време имаше до свечеряване, а той беше нетърпелив. Вече се беше започнало. Заразата се разпростираше из Ню Йорк. Нарастваше стремително като лихва на заложна къща. Удвояваше се и се удвояваше всяка нощ, а той си тананикаше щастливо като алчен банкер. Никой от многобройните му финансови успехи не беше го ободрявал толкова, колкото това грандиозно начинание.