Чак Хоган - Заразата

— Знаеше за ултравиолетовата светлина. — Еф смъкна ръкавиците, си замислен отново за Джим, който лежеше сам в изолационното… с кой знае какво, което растеше вътре в него. — Трябва да разберем какво още знае той.

Сетракян преброи тринайсет мъже, които споделяха с него голямата колкото стая килия. Сред тях бе и една неспокойна душа, млад мъж с пресни драскотини по шията. Клечеше в ъгъла, плюеше върху дланите си и ожесточено ги триеше.

Беше виждал и по-лошо от това, разбира се. Много по-лошо. На друг континент, в друго столетие. Бяха го затворили като арменски евреин през Втората световна война, в лагера на смъртта Треблинка. Беше на деветнайсет, все още момче, когато през 1943 г. лагерът падна. Ако беше попаднал в него на сегашната си възраст, нямаше да преживее и няколко дни. Нямаше да преживее навярно дори превозването с влаковия ешелон до там.

Сетракян погледна младия мексиканец, който стоеше на пейката до него. Същото момче, което видя, когато записваха данните му. Бе почти на възрастта, на която бе и той в края на войната. Бузата му беше силно посиняла и засъхналата черна кръв беше запушила разреза под окото му. Но не изглеждаше заразен.

Повече го притесняваше приятеля на младежа, който лежеше на пейката до него неподвижен и свит на кълбо.

От своя страна Гюс, ядосан, скапан и вече уплашен, след като адреналинът се беше изчерпал, се стегна щом усети погледа на стареца върху себе си.

— Проблем ли имаш?

Другите надигнаха глави, привлечени от възможната свада между мексикански уличен бандит и стар евреин.

— Много голям проблем имам, да — въздъхна в отговор Сетракян.

Гюс го изгледа мрачно.

— Щото ние си нямаме.

Сетракян усети как другите се обръщат, след като стана ясно, че няма да има забавление, което да прекъсне скуката им. Хвърли отново поглед на свилия се приятел на мексиканеца. Ръката му лежеше отпусната върху лицето и шията му, коленете бяха силно присвити, почти в ембрионално положение.

Гюс се беше загледал в Сетракян, сякаш го беше познал.

— Познавам те.

Сетракян кимна, свикнал с това.

— Сто и осемнайсета улица.

— „Никърбокър заеми“. Да, мамка му. Веднъж срита задника на брат ми.

— Крадеше ли?

— Опита се. Златна верижка. Сега е скапан наркоман, боклук. Само призрак. Но тогава беше як. С няколко години е по-голям от мен.

— Трябвало е да знае какво не бива да прави.

— Той знаеше . Точно затова се опита. Златната верижка беше само трофей всъщност. Искаше да го направи напук на улицата. Всеки го предупреждаваше да не се ебава с антикваря.

— Първата седмица след като взех магазина, някой ми счупи витрината. Подмених стъклото… а после наблюдавах и чаках. Хванах следващата банда, като дойдоха да го чупят. Дадох им храна за размисъл. Имаше и какво да разправят на приятелите си. Това беше преди повече от трийсет години. Оттогава не съм имал проблем със стъклото.

Гюс погледна кривите пръсти на стареца, изпъкнали под вълнените ръкавици.

— Ръцете ти. Какво е станало, да не са те хванали да крадеш някога?

— Не е от кражба, не — отвърна старецът и потърка дланите си под вълната. — Стара рана. Не получих медицинска помощ веднага, а след това беше късно.

Гюс му показа татуировката на ръката си, като я сви в юмрук, за да изпъкне кожата между палеца и показалеца. Представляваше три черни кръга.

— Като знака на магазина ти.

— От стари времена трите топки са символ на заложна къща. Но твоето има друго значение.

— Бандитски знак. — Гюс се отпусна на пейката. — Означава крадец.

— Но ти никога не си крал от мен.

— Поне не и така, че да си се усетил — отвърна Гюс с усмивка. Сетракян погледна панталоните му с дупките изгоряло по черния плат.

— Чух, че си убил човек.

Усмивката на Гюс угасна.

— Но не те е ранил, а? Раната на лицето ти е от полицията, нали?

Този път Гюс го изгледа навъсено все едно, че старецът можеше да е нещо като информатор в затвора.

— Тебе какво те бърка?

— Погледна ли в устата му? — каза Сетракян.

Гюс се обърна към него. Старецът се беше навел напред почти като в молитва.

— Какво знаеш за това?

— Знам — отвърна старецът, без да вдига глава. — Знам, че чума се е развихрила в този град. А скоро — и в целия свят.

— Никаква чума не беше. Оня беше някакъв побъркан психопат с нещо като… шибан език, който излизаше от… — Почувства се тъпо да го каже на глас. — Е, какво, мамка му, беше това ?