Чак Хоган - Заразата

— Проблемът е бил този седми Древен — продължи професорът-антиквар. Ренегат, обърнал гръб и на двете фракции. Макар в момента да не мога да го докажа, внезапният характер на този акт ме кара да мисля, че той стои зад това.

— Това — повтори Нора.

— Това нахлуване в Новия свят. В нарушение на официалното примирие. Това нарушаване на баланса в съществуването на расата им. По същество това е акт на война.

— Война на вампири — промърмори Еф.

Сетракян се усмихна на себе си.

— Опростявате го, защото не можете да повярвате. Смалявате. Омаловажавате. Защото сте възпитан да се съмнявате и развенчавате. Да свеждате всичко до малка група известни за по-лесно смилане. Защото сте доктор, човек на науката и защото това е Америка — където всичко е познато и понятно, където Бог е благонамерен диктатор и бъдещето винаги трябва да бъде прекрасно.

Плесна несръчно с кривите си длани и замислено докосна устни с голите върхове на пръстите си.

— Такъв е духът тук. И той е красив. Наистина. Не се подигравам. Чудесно е да вярваш само в онова, в което желаеш да вярваш и да отхвърляш всичко друго. Наистина уважавам скептицизма ви, д-р Гудуедър. И ви казвам това с надеждата, че вие също ще уважите опита ми в тази материя и ще допуснете наблюденията ми до своя високо цивилизован и научен ум.

— Значи твърдите, че самолета… един от тях е бил на него. Този ренегат.

— Точно така.

— В ковчега. В товарния отсек.

— Ковчег, пълен с пръст. Те са от земята и обичат да се връщат в първоначалната си форма. Като червеи. Вермис. Заравят се в земята, за да гнездят. Бихме го нарекли сън.

— Далече от дневната светлина — каза Нора.

— От слънчева светлина, да. Най-уязвими са, когато се превръщат.

— Но вие казахте, че е война на вампири. Но не е ли на вампири срещу хора? Всички тези мъртви пътници?

— Това също ще ви е трудно да го възприемете. Но за тях ние не сме врагове. Не сме достойни врагове. Дори не израстваме до това ниво в очите им. За тях ние сме плячка. Ние сме храна и пиене. Животни в кошара. Бутилки на рафта.

Еф усети, че го побиват ледени тръпки, но бързо се овладя.

— Някой би казал, че това звучи твърде много като научна фантастика, нали?

Сетракян изпъна показалеца си към него.

— Онова устройство в джоба ви. Мобилният ви телефон. Натискате няколко цифри и веднага започвате разговор с човек от другия край на света. Това е научна фантастика, д-р Гудуедър. Сбъдната научна фантастика. — При тези думи Сетракян се усмихна. — Искате доказателство?

Отиде до ниска скамейка, поставена до дългата стена. На нея имаше нещо, покрито с черна коприна и той се пресегна някак странно към него. Изпъна ръка, хвана с два пръста най-близкия край на покривката, като задържа тялото си колкото може по-далече от предмета и дръпна плата.

Стъклен съд за проби, какъвто можеше да се намери във всеки магазин за медицинско оборудване.

Вътре, потопено в мътна течност, плуваше добре запазено човешко сърце.

Еф се спря и го огледа от няколко стъпки разстояние.

— Пълнолетна жена, ако се съди по големината. Здрава. Доста млада. Прясна проба. — Погледна през рамо към Сетракян. — И какво доказва това?

— Изрязах го от гръдния кош на млада вдовица от село край Шкодра в северна Албания, през пролетта на 1971 г.

Еф се усмихна на странното обяснение на стареца и се наведе, за да огледа по-внимателно стъкления съд.

Нещо подобно на пипало със смукател на върха се изстреля от сърцето и се лепна в стъклото, точно където беше окото на Еф.

Той рязко се изправи. Зяпна смразен в стъкленицата.

Нора до него промълви:

— А… какво, по дяволите, беше това?!

Сърцето започна да се движи в серума.

Пулсираше.

Биеше.

Еф видя как сплесканият подобен на уста смукател облиза стъклото отвътре. Погледна към Нора, която се бе втренчила в сърцето. После се озърна към Сетракян, който си стоеше на мястото с ръце в джобовете.

— Оживява се, когато наблизо има човешка кръв.

Еф зяпна в пълно неверие. Приближи се отново. Този път застана отдясно на бледото и лишено от устни смукало. Израстъкът се отлепи от вътрешната повърхност на стъклото… и след това пак се заби срещу него.

— Господи! — възкликна Еф. — Биещият орган плуваше вътре като някаква месеста риба — мутант. — Продължава да живее без… — Нямаше никакъв приток на кръв. Погледна краищата на отрязаните вени, аорта и вена кава.

— Нито е живо, нито е мъртво — каза Сетракян. — Стимулирано е. Човек би могъл да каже, че е обладано, но в буквалния смисъл. Погледнете по-отблизо и ще видите.