Чак Хоган - Заразата

Нора се обърна към Сетракян.

— С колко време разполагаме?

Старецът вече беше пресметнал.

— На тази твар ще й отнеме по-малко от седмица, за да довърши целия Манхатън. Около три месеца ще са й нужни, за да превземе страната. За шест месеца ще погълне света.

— Няма начин — заяви Еф. — Няма да стане.

— Възхищавам се от решителността ви — отговори му Сетракян. — Но все още не разбирате добре срещу какво сте изправени.

— Добре. Тогава ми кажете откъде да започнем.

Василий Фет спря вана си с градска регистрация пред жилищна сграда в Долен Манхатън. Зданието отвън не изглеждаше нищо особено, обаче имаше навес и портиер. Пък и все пак това си беше Трайбека. Ако не беше видял незаконно паркираната отпред кола на здравната служба с въртящата се на покрива жълта светлина, щеше да провери адреса отново. По ирония на съдбата, в повечето сгради и домове из повечето части на града, хората посрещаха унищожителите на паразити с отворени обятия като полиция, пристигнала на местопрестъплението. Василий не мислеше, че тук ще е точно така.

Върху багажника на вана му стоеше надписът НСКВ, съкратено от „Нюйоркска служба за контрол на вредителите“. На стълбището го посрещна Бил Фърбър, инспекторът от здравния департамент. Били имаше провиснали руси мустаци, които се вълнуваха по лицето му заради постоянното дъвчене на антиникотиновата дъвка.

— Ваз — извика му той, което беше кратката форма на Вася, фамилиарното умалително на личното му руско име. Ваз или просто Ви, както го наричаха често, бе второ поколение руснак с гърлен бруклински акцент. Беше едър мъж и изпълваше по-голямата част от стълбището.

Били го потупа по рамото и му благодари, че е дошъл.

— Племенничката на братовчедка ми тук е ухапана по устата. Знам, знам. Не е моят тип жилище, ама какво да правя? Побъркали са се по сделките с недвижими имоти. Просто да знаеш, че са ми семейство. Казах им, че водя най-добрия убиец на плъхове в петте района.

Василий кимна с мълчаливата гордост, характерна за унищожителите на вредители. Хората с неговата професия работеха в мълчание. Успехът означаваше да не остане и една следа от свършената работа. Да няма знак, че проблемът някога е съществувал. Да няма и един забравен капан. Означаваше, че редът е възстановен.

Затъркаля след себе си кутията си с инструментите със самочувствието на компютърен техник. Горният етаж беше просторен, с високи тавани и широки помещения. 1800 квадратни фута жилищна сграда, която на борсата за недвижими имоти в Ню Йорк сигурно струваше поне три милиона долара. В стая от стъкло, тиково дърво и хром, върху късо, твърдо и оранжево като баскетболна топка канапе, седеше момиченце. Беше гушнало кукла и здраво стискаше майка си. Горната устна и бузката на детето бяха покрити с голяма превръзка. Майката беше с късо подстригана коса. Очилата й бяха с тесни правоъгълни рамки. Носеше дълга до коленете пола от зелено вълнено букле. На Василий му се стори, че вижда посетител от някакво свръхмодерно андрогинно бъдеще. Момичето беше малко, може би на пет или шест годинки. Все още бе уплашено. Василий би рискувал една усмивка, но с това негово лице рядко вдъхваше спокойствие на децата. Ченето му беше плоско като гръб на брадва, а очите му — широко раздалечени.

На стената, подобно на голяма картина в стъклена рамка, висеше плосък телевизор. В момента даваха кмета, който говореше пред грозд от микрофони. Опитваше се да отговори на въпроси, свързани с изчезналите мъртъвци от самолета — телата, необяснимо изпарили се от градските морги. Обясняваше как цялата нюйоркска полиция била вдигната по тревога и как по мостовете и в тунелите спирали за проверка всички хладилни камиони. Били открити и извънредни полицейски телефонни линии за осведомяване. Семействата на жертвите бяха разгневени, а насрочените погребения — отложени.

Бил отведе Василий в спалнята на момичето. Легло с балдахин, инкрустиран със скъпоценни камъни момичешки телевизор „Bratz“ лаптоп в същия стил, а от ъгъла ги гледаше аниматронно пони в карамелен цвят. Очите на Василий се спряха моментално на опаковката с храна до леглото. Бисквити с фъстъчено масло. Той също ги обичаше.

— Ето тук е спяла — каза Били. — Събудила се с усещането, че нещо я гризе по устната. Гадината била на възглавницата, Ваз. Плъх в леглото й. Детето цял месец няма да може да мигне. Да си чувал някога такова чудо?

Василий поклати глава. Плъхове имаше из всяка сграда в Манхатън — каквото и да твърдяха собствениците или да си мислеха наемателите, — но не обичаха да се показват на открито, особено посред бял ден. Гадините атакуваха основно деца и то най-често по устата, защото там най-силно им миришеше на храна. Градските плъхове Rattus norvegicus имаха особено изострен усет за мирис и вкус. Дългите им остри предни резци не се спираха пред алуминий, мед, олово и желязо. Гризачите носеха вина за поне четвърт от повредите в електроснабдяването. Бяха и основните заподозрени, които стояха зад същия процент пожари от неизвестен произход. По здравина зъбите им бяха напълно съпоставими със стомана, а подобната на алигатор челюст хапеше с хиляди фунтове натиск. Можеха с дъвчене да си пробият път дори през камъни и цимент.