Чак Хоган - Заразата

И докато невидимите му помагачи падаха разкъсани от куршумите, Сетракян бягаше и бягаше, и… усети, че е сам и плаче… защото в отсъствието на Бог беше намерил Човек. Човек, убиващ друг човек, човек, помагащ на друг човек, и двамата безименни: напаст и благослов.

Въпрос на избор.

Бягаше и бягаше мили наред, докато австрийските подкрепления стягаха обкръжението. Ходилата му бяха разкъсани, пръстите на краката му — натрошени от камъните, но нищо вече не можеше да го спре, след като беше извън оградата. Когато най-сетне стигна до гората и рухна в тъмното, скрит от нощта, в ума му имаше една-едничка цел.

Сетракян се опита да се намести по-удобно на пейката до стената в предварителния арест на полицейския участък. Беше чакал цялата нощ в остъкления сектор, натъпкан с повечето от крадците, пияниците и извратените типове, с които го бяха затворили и сега. По време на дългото чакане беше имал достатъчно време, за да премисли сцената, която бе разиграл пред Главния съдебномедицински център и беше осъзнал, че е провалил най-добрата си възможност да се добере до Федералната агенция за контрол над болестите в лицето на доктор Гудуедър.

Разбира се, че се беше държал като побъркан старец. Може би изпускаше нервите си. Колебаеше се като жироскоп в края на въртенето си. Може би годините чакане на този момент, преживени на онази граница между смъртен страх и надежда, бяха наложили отпечатъка си.

Да си стар означава непрекъснато да се държиш под контрол. Да се държиш здраво за парапета. Да си сигурен, че все още си ти.

Не. Той знаеше, каквото знаеше. Влудяващото го отчаяние беше единствената нередност. И ето го тук, задържан в полицейски участък в среден Манхатън, докато около него…

Бъди умен, стари глупако. Намери изход оттук. Намирал си изход от много по-лоши места.

Превъртя в ума си сцената от регистратурата. Докато съобщаваше името и адреса си и му обясняваха предявените към него обвинения в нарушаване на обществения ред, докато подписваше формуляр за лични вещи за своя бастун („Има изключителна лична стойност“ беше заявил на сержанта) и за хапчетата си за сърце, доведоха един осемнайсет-деветнайсетгодишен мексикански младеж със стегнати в белезници ръце на гърба. Младежът беше силно ожулен, с издрано лице и разкъсана риза.

Това, което привлече погледа на Сетракян, бяха дупките от изгоряло по черните му панталони и ризата.

— Това са пълни глупости, бе хора! — зарева младежът с изпънати назад ръце и изправен гръб, докато двамата детективи го бутаха напред. — Оня путо беше смахнат. Типът беше локо , тичаше гол по улиците. Нападаше хора. Налетя и на нас ! — Детективите го смъкнаха насила в един стол. — Вие не го видяхте бе, хора. От копелето кървеше бяло. И имаше онова шибано … онова нещо в устата! Тоя не беше човек !

Един от детективите се приближи до кабината на сержанта, който се занимаваше със Сетракян, триейки потта от челото си със салфетка.

— Откачено мексиканче. Наскоро е навършил осемнайсет, но преди това два пъти се е дънил. Този път уби човек в уличен бой. Той и приятелчето му. Трябва да са му скочили и са му съблекли дрехите. Опитали се да го изтарашат насред Таймс скуеър.

Сержантът на рецепцията завъртя очи и продължи да чука по клавиатурата. Зададе още някакъв въпрос на Сетракян, но той не го чу. Едва усещаше седалката под себе си и счупените си ръце, свити в юмруци. Обзе го паника при мисълта, че се изправя отново срещу онова, на което бе невъзможно да се опълчи човек. Видя в ума си бъдещето. Видя разкъсани семейства, унищожение, апокалипсис и страдание. Мрак, възцарил се над светлината. Ад, завзел земята.

В този момент Сетракян се почувства като най-стария човек на планетата.

Изведнъж мрачната му паника бе подменена от друг, също толкова мрачен импулс: възмездие. Втори шанс. Съпротивата, борбата, предстоящата война… А той трябваше да даде началото й.

Стригои.

Чумата беше започнала.

Все още облечен в цивилно облекло, Джим Кент лежеше на болничното си легло и бърбореше разгорещено:

— Това е нелепо. Чувствам се отлично.

Еф и Нора стояха от двете страни на леглото.

— Да го наречем предпазна мярка тогава — каза Еф.

— Нищо не е станало. Трябва да ме е съборил, докато минавах през вратата. Мисля, че изгубих съзнание за около минута. Може би слабо сътресение.