Чак Хоган - Заразата

Август направо изгаряше календара. Ейбрахам Сетракян най-много от всички усещаше тежестта му, докато редеше греди за окачения покрив. Ден след ден слънцето го изпичаше. Но още повече бе започнал да мрази нощта. Да ненавижда своя нар и сънищата си за родния дом, които допреди бяха единствената утеха от ужаса на лагера на смъртта… А сега се беше превърнал в заложник на двама еднакво безмилостни господари.

Тъмното същество, Сарду, бе разредило посещенията си до два пъти в седмицата, когато идваше да се храни в бараката на Сетракян, а вероятно и в другите бараки. Смъртните случаи оставаха напълно незабелязани както от лагеристите, така и от охраната. Украинските пазачи отбелязваха труповете като самоубийства, а за СС това означаваше само промяна на данните в регистъра.

През месеците след първото посещение на Съществото Сарду, Сетракян бе обсебен от идеята да надвие това зло. Научи всичко, което можа, от други лагеристи, местни хора, за древната римска крипта, закътана някъде в горските дебри. Вече беше сигурен. Там Съществото беше направило своето леговище и оттам всяка нощ излизаше, за да утоли нечестивата си жажда.

Този ден Сетракян разбра какво означава истинската жажда. Между пленниците непрекъснато кръжаха водоносци, макар че много от тях също биваха покосени от топлинен удар. През същия този ден и горящата дупка беше хранена добре. Сетракян беше успял да се сдобие с всичко, което му бе необходимо: дълъг груб прът от бял дъб и парче сребро за върха. Това беше древният начин човек да пребори стригои , вампира. Беше заострял върха дни наред, преди да го покрие със среброто. Близо две седмици планира, преди да успее да вмъкне копието в бараката без никой да го види. Беше го скрил на тайно място точно зад нара си. Ако охраната някога го намереше, щяха да го екзекутират на мига, защото формата на твърдото дърво безпогрешно го издаваше като оръжие.

Предната нощ Сарду се бе вмъкнал късно в лагера, по-късно от обичайното. Сетракян беше лежал съвсем неподвижно, в търпеливо очакване съществото да започне да се храни с изнемощелите цигани. Изпитваше отвращение и угризение, молеше се за прошка… но това беше част от плана, защото полузаситената с кръв твар щеше да е по-невнимателна.

През решетките на малките прозорци в източния край на помещението се процеждаше синкавата светлина на наближаващата зора. Сетракян това и чакаше. Убоде показалеца си и на сухия му пръст се появи идеална рубинена сфера. При все това се оказа напълно неподготвен за предстоящото.

До тоя миг така и не бе дочул звук от Съществото. Нечестивият му пир протичаше в пълна тишина. Но този път, надушило младата кръв на Сетракян, Нещото простена . Звукът му напомни за пращенето на кършещо се сухо дърво или за просмукването на вода през запушен сифон.

За секунди Съществото се озова до Сетракян.

Докато младежът предпазливо плъзгаше ръката си назад, за да докопа кола, погледите на двамата се срещнаха. Безпомощен, Ейбрахам извърна лице към него, щом той застана до нара му.

Съществото му се усмихна.

— Векове отминаха, откакто се хранехме, взирайки се в живи очи — изсъска Тварта. — Векове…

Дъхът му миришеше на пръст и на метал (може би мед?), а езикът му изцъка в устата. Дълбокият му и плътен глас прозвуча като сплав от много гласове, които се изливаха навън, сякаш втечнени от човешката кръв.

— Сарду — прошепна Сетракян, безсилен да затаи името в себе си.

Лъщящите и черни като мъниста очи на Съществото се отвориха по-широко и за един мимолетен миг му се сториха почти човешки.

— Той не е сам в това тяло — изсъска Създанието. — Как смееш да го призоваваш?

Сетракян стисна кола зад нара си и бавно го заиздърпва навън…

— Човек има правото да бъде призован по име, преди да срещне Бог — заяви той с праведността на младите.

Създанието възторжено изгъргори:

— Тогава би могъл да ми кажеш своето, младо същество…

При тези думи Сетракян се опита да измъкне кола, но сребърният му връх тихо изстърга и издаде намерението му миг преди Изчадието да бъде прободено в сърцето.

И този миг се оказа достатъчен. Създанието разгъна напред ноктестата си ръка и спря оръжието на сантиметри от гърдите си.

Сетракян се помъчи да се освободи, като замахна по него с другата си ръка, но Създанието спря и нея. Върхът на жилото му перна младежа отстрани по шията — съвсем тънко убождане, бързо колкото мигване на окото, но достатъчно, за да впръсне парализиращата си отрова.