Чак Хоган - Заразата

Очите на Редфърн се отвориха. Все едно, че светлината ги беше събудила. Еф се дръпна инстинктивно назад, стъписан от гледката. Пилотът имаше достатъчно секобарбитал в себе си за двама души. Твърде силно беше упоен, за да може да се върне в съзнание.

Очите на Редфърн зяпнаха широко отворени в кухините си. Взираха се право в тавана и гледаха с ужас. Еф измести лампата и се приближи, за да влезе в полезрението му.

— Капитан Редфърн?

Устните на пилота се движеха. Еф се надвеси, за да чуе какво се опитва да каже Редфърн.

Пресъхналите устни се размърдаха с усилие и промълвиха:

— Той е тук.

— Кой е тук, капитан Редфърн?

Очите на Редфърн се разшириха все едно, че виждат разиграваща се пред него ужасна сцена.

— Господин Пиявица.

Известно време след това Нора се върна и намери Еф навън в коридора, който водеше към радиологията. Заговориха пред една стена, покрита с пастелно пано, дар от благодарни пациенти. Той й разказа за онова, което бе видял под плътта на Редфърн.

— Черната светлина на нашите живачно-кварцови лампи — каза Нора. — Не е ли в долния спектър на ултравиолетовата светлина?

Еф кимна. Той също си беше помислил за стареца пред моргата.

— Искам да го видя — заяви Нора.

— Редфърн е в радиологията — отвърна Еф. — Трябваше да го упоим допълнително за ядрено-магнитния резонанс.

— Получих резултатите от самолета — каза Нора. — Разплисканата там течност. Оказва се, че ти беше прав. Има амоняк и фосфор…

— Знаех го…

— Но също така оксалова, желязна и пикочна киселина. Плазма.

— Какво?

— Сурова плазма. И цяла камара от ензими.

Еф опипа челото си все едно, че вдига температура.

— Като при храносмилане?

— Та за какво ти напомня това?

— Екскременти. Птици, прилепи. Като гуано. Но как…

Нора поклати глава, също толкова възбудена и объркана.

— Който и да е бил… каквото и да е било на онзи самолет… изсрало е едно гигантско лайно в кабината.

Докато Еф се мъчеше да осмисли това, някакъв мъж в зелено санитарно облекло забърза по коридора и извика името му. Еф позна в него техника от залата за ЯМР.

— Доктор Гудуедър… не знам какво стана. Излязох само да си взема малко кафе. Нямало ме е не повече от пет минути.

— Какво имате предвид? Какво става?

— Вашият пациент. Напуснал е залата.

Джим Кент беше на партера до затворения магазин за подаръци, далече от двамата си колеги и говореше по мобилния си телефон.

— В момента е в ЯМР-то — съобщи той на лицето от другата страна. — Нещата с него изглежда се развиват много бързо, сър. Да, трябва да получат данните само след няколко часа. Не… никакви сведения за другите оцелели. Помислих, че ще искате да го знаете. Да, сър, сам съм…

Разсея го гледката на висок мъж с разрошена рижа коса и в болничен халат, който крачеше неуверено по коридора, повлякъл след себе си по пода стойка със системи, които се вливаха в ръката му. Освен ако Джим не грешеше ужасно, това трябваше да е капитан Редфърн.

— Сър, аз… нещо става тук… ще ви се обадя отново.

Затвори, дръпна телефона от ухото си, напъха го в джоба на якето си и тръгна след мъжа на десетина метра разстояние. Пациентът забави само за миг и извърна глава все едно, че беше усетил преследвача си.

— Капитан Редфърн?

Пациентът забърза отново, зави зад ъгъла и Джим го последва, но щом свърна на същия ъгъл, коридорът беше празен.

Джим огледа надписите по вратите. Опита тази, на която пишеше „СТЪЛБИЩЕ“ и погледна надолу в тясната полутъмна шахта. Успя да зърне влачещата се по стъпалата надолу стойка с накачени по нея системи.

— Капитан Редфърн? — извика му.

Гласът му отекна надолу по стълбището. Извади пипнешком телефона си, докато слизаше, за да се обади на Еф, но тъй като вече беше под земята, на дисплея се изписа „ТЪРСИ МРЕЖА“. Бутна подвижната врата и продължи по коридора. Загледан в телефона си така и не видя тичащия отстрани към него Редфърн.

Докато претърсваше болницата, Нора мина през стълбищната врата, която водеше към подземния коридор. Там откри Джим, седнал до стената с изпружени крака и със сънливо изражение на лицето.

Смъкнатият халат на капитан Редфърн откриваше голия му гръб. Босоног, той стоеше надвесен над другия мъж. Нещо висеше от устата му и ръсеше кървави капки по пода.

— Джим! — изрева тя, но Джим изобщо не реагира на гласа й. Капитан Редфърн обаче се вцепени. Когато се обърна, Нора видя, че в устата му нямаше нищо. Стъписа я цвета на лицето му. Доскоро смъртно бледо, а сега — налято с червенина. Цялата предница на халата му беше окървавена, кръв имаше и около устните му. Първото, което си помисли беше, че е обзет от някакъв пристъп. Уплаши се, че е прехапал езика си и се дави.