Чак Хоган - Заразата

Герти заскимтя, заотстъпва по коридора от него и притича в дневната. Пат драскаше по задната врата, искаше да излезе навън. Щом видя Ансел да влиза в кухнята, сви опашка и побягна. Ансел се поколеба за миг, гърлото му пулсираше непоносимо. Бръкна в килера на кучетата и издърпа кутията с деликатесите им. Тикна я между пръстите си, както правеше обикновено и тръгна към дневната.

Герти лежеше на дървената площадка под стълбището, изпънала лапи и готова да скочи и побегне. Ансел седна на столчето за обуване и размаха храната под носа й.

— Хайде, скъпа. — Безсърдечният шепот изстърга в душата му.

Набръчканите ноздри на Герти настръхнаха и задушиха миризмата във въздуха.

Туп… туп…

— Хайде, момичето ми. Вземи си яденето.

Тя се изправи бавно на четирите си крака. Направи малка стъпка напред, после се спря отново и задуши. Разбираше инстинктивно, че в тази сделка нещо не беше наред.

Но Ансел задържа лакомството неподвижно и това, изглежда, я успокои. Застъпва бавно по пътеката, навела ниско глава, цялата нащрек. Ансел й кимна окуражително, докато тътенът в главата му се усилваше с приближаването й.

— Хайде, Герти, старото ми момиче.

Герти се доближи и облиза хапката с дебелия си език, като закачи малко и от пръста му. След това го направи още веднъж в желанието си да му се довери, в желанието си да приеме храната. Ансел протегна другата си ръка, постави я на главата й и я погали, както обичаше тя. От очите му бликнаха сълзи, докато правеше това. Герти се наведе напред, за да захапе храната, да я издърпа от пръстите му и в този момент Ансел я сграбчи за нашийника и се смъкна върху нея с цялата си тежест.

Кучето зарита под него, заръмжа и се опита да го захапе. Паниката й придаде допълнителна сила на гнева му. Натисна с дланта си долната й челюст назад, затвори муцуната й, като вдигна главата й нагоре, след което поднесе устата си към косматата й шия.

Впи зъбите си. Захапа през копринено тънката й, леко мазна козина, докато направи рана. Докато вкусваше козината, кучето зави, а дебелата мека плът отдолу бързо изчезна под гъстата бликнала кръв. Герти под него подивя от болката от захапването му, но Ансел я задържа в хватката си, надигна с усилие още по-високо едрата кучешка глава и напълно оголи шията й.

Изпиваше кучето. По някакъв начин го пиеше, без да преглъща. Поглъщаше го. Все едно, че в гърлото му се бе задействал някакъв нов механизъм, за който така и не знаеше. Не можеше да го разбере. Осъзнаваше само задоволството, което изпитваше. Удоволствието от самия акт. И силата. Да, силата. От това, че извлича живот от едно същество, за да го влее в друго.

Пап нахлу в стаята с вой. Скръбен гърлен звук, и Ансел трябваше да спре този санбернар с тъжни очи, за да не подплаши съседите. Скочи, докато Герти се гърчеше вяло под него и с подновена бързина и сила се хвърли през стаята към Пап. Събори лампата на пода, докопа едрото тромаво куче в коридора и се сборичка с него.

Насладата от усещането, докато изпиваше второто куче, го доведе до екстаз. Почувства в себе си онзи преломен момент, както когато желаното налягане е постигнато и вакуумът засмуче през отточната тръба. Течността се изливаше без усилие и го изпълваше.

Когато всичко свърши, Ансел седна долу изтръпнал и замаян, след което бавно се върна в реалността. Погледът му се спря върху мъртвото куче на пода в краката му и внезапно се пробуди изстинал. Разкаянието дойде изведнъж.

Изправи се и видя Герти. Погледна гърдите си и вкопчи пръсти в тениската си, прогизнала от кучешка кръв.

Какво става с мен?

Кръвта върху шарената пътека бе оставила грозно петно. Но не беше много. В този момент си спомни, че я беше изпил.

Ансел отиде първо при Герти. Опипа козината й, знаейки, че е мъртва — че той я беше убил — след това, надмогвайки угризението и погнусата си, я уви в зацапаната пътека. Вдигна вързопа с тежко пъшкане и го понесе през кухнята, навън и по стъпалата към кучешкия сайвант в задния двор. Вътре се смъкна на колене, разви пътеката с тежкия санбернар и остави Герти, за да се върне за Пап.

Постави кучетата едно до друго, до стената на сайванта, под рафта с инструментите си. Отвращението, което изпитваше, бе някак далечно и чуждо. Вратът му беше стегнат, но не възпален, гърлото му бе охладняло, главата му — избистрена. Погледна зацапаните си с кръв ръце и трябваше да приеме, че не може да разбере станалото.

Стореното го беше накарало да се почувства по-добре.