Чак Хоган - Заразата

Опита се да се съсредоточи, да реши какво трябваше да се направи, преди да напусне. Герти влезе през открехнатата врата, леко задъхана. Пап пристъпи зад нея, спря до камината и се отпусна на пода. Заръмжа тихо и равно, а тътнещият звук нахлу в ушите на Ансел. И Ансел разбра: шумът идваше от тях.

А дали? Слезе от дивана и тръгна на четири крака към Пап, за да чуе отблизо. Герти изскимтя и се отдръпна до стената, но Пап остана да лежи настръхнал. Ръмженето в гърлото на кучето се усили. Ансел го сграбчи за нашийника, докато кучето се опитваше да се вдигне и да се измъкне.

Туп… Туп… Туп…

Беше в тях . Някак. Някъде. Нещо.

Пап се дърпаше и скимтеше, но Ансел, едър мъж, на когото рядко се беше налагало да прилага силата си, загърна свободната си ръка около врата на санбернара и го задържа в ключ. Притисна ухо до шията на кучето, козината го погъделичка отвътре.

Да. Пулсиращ тътен. Кръвта на животното ли беше това?

Това беше шумът. Скимтящото куче се напрегна да се издърпа, но Ансел притисна ухото си още по-силно до шията му, за да се увери.

— Ансел?

Обърна се бързо. Твърде бързо, нажежената до бяло болка го заслепи. И видя Ан-Мари при вратата, с Бенджи и Хейли зад нея. Хейли се беше вкопчила в крака на майка си, а момчето стоеше само. Двете деца се бяха облещили. Ръката на Ансел се отпусна и кучето се издърпа назад.

Ансел все още беше на колене.

— Какво искаш? — изрева той.

Ан-Мари остана замръзнала на прага, вцепенена от страх.

— Аз… Нищо не… Извеждам ги на разходка.

— Добре. — Под погледите на децата главата му леко клюмна и болката в гърлото го задави отново.

— Татко е добре — изхриптя им той, докато изтриваше слюнката с опакото на ръката си. — Татко ще се оправи.

Извърна глава към кухнята, където бяха кучетата. Всякаква мисъл да се прави на добър заглъхна под настойчиво усилващия се тътен. По-силен от преди. Пулсиращ.

Тях.

Призля му от срама, който се надигна в него. Потрепери и притисна юмрук в слепоочието си.

— Ще изведа кучетата навън — каза Ан-Мари.

— Не! — Овладя се, вдигнал отворената си длан към нея, както беше все още на колене на пода на дневната. — Не — повтори той, малко по-спокойно. Опита се да успокои дъха си, да изглежда по-нормално. — Те са добре. Остави ги вътре.

Тя се поколеба, искаше да отвърне нещо. Да направи нещо, каквото и да било. Но накрая се обърна и излезе, дърпайки Бенджи след себе си.

Ансел се изправи на крака, като се подпираше на стената и се добра до банята на първия етаж. Дръпна шнура на лампата над огледалото, за да погледне очите си. Кървясали прошарени с червени жилки яйца от жълтеникава слонова кост. Отри капките пот, избила на челото и устните му и отвори широко уста, за да се опита да надникне в гърлото си. Очакваше да види възпалени сливици или нещо като пъпки от обрив, но видя единствено тъмнина. Болеше го да си вдигне езика, но все пак го направи и погледна под него. Мекото отдолу беше пурпурно червено, разранено и грееше нажежено като жарава. Опипа го и болката разкъса мозъка му, плъзна се от двете страни на челюстта и изпъна жилите в шията му. Гърлото му се изду възмутено и изригна в груба хриплива кашлица, която изпръска огледалото с тъмни петна. Кръв, смесена с нещо бяло, може би храчка. Някои от петната бяха по-близо до черното от други, все едно, че беше избълвал някаква плътна утайка, като изгнили късове от тялото си. Посегна към една от тези тъмни бучки и я размаза по стъклото с върха на средния си пръст. Поднесе го към носа си да го подуши, след това го разтри с палеца си. Приличаше на обезцветен съсирек кръв. Доближи го към върха на езика си и докато се усети, вече го беше вкусил. Пъхна малката мека бучка в устата си, а след като се разтвори, забърса друго петно от стъклото и вкуси и него. Нямаше кой знае какъв вкус, но имаше нещо в усещането на езика му, което действаше почти изцеряващо.

Надвеси се и заблиза кървавите петна от студеното стъкло. Това уж трябваше да нарани езика му, но напротив, възпаленото в устата и гърлото му се успокои. Дори и в най-разранената част под езика болката се смали до леко щипане. Тътнещият звук също беше заглъхнал, макар така и да не изчезна напълно. Вгледа се в отражението си в зацапаното с червено огледало и се помъчи да разбере.

Облекчението се оказа влудяващо кратко. Стягането, все едно, че две мощни длани усукваха гърлото му, се усили рязко. Той измести погледа си от огледалото и залитна навън в коридора.