Чак Хоган - Заразата

Така че се приготви за сън. Но още щом се отпусна, чу стъпките.

Шляп-шляп-шляп. Като боси стъпки по асфалта. Зак надникна през прозореца и го видя. Гол мъж.

Вървеше по улицата с бяла като лунната светлина кожа, гънките на отпуснатия корем проблясваха в нощта. Ясно личеше, че мъжът е бил дебел някога… но след това беше изгубил толкова тегло, че кожата му беше провиснала навсякъде, дотолкова, че бе невъзможно човек да открои точно силуета му.

Явно беше стар, но възрастта сякаш не му личеше. Оплешивяващата глава с лошо боядисаната коса и подутите вени на краката издаваха, че трябваше да е около седемдесетгодишен, но в стъпката му имаше толкова живост и походката му бе толкова енергична, че човек би могъл да го вземе за младеж. Зак си помисли всички тези неща и забеляза всичките подробности, защото толкова много приличаше на Еф. Майка му щеше да му каже да се махне от прозореца и да позвъни на 911, докато Еф щеше да изтъкне всички тези детайли, които оформяха картината с този странен мъж.

Белокожото същество обиколи къщата от другата страна на улицата. Зак чу някакъв тих стон, а след това трополене при оградата на задния двор. След това мъжът се върна и тръгна към предната врата на съседа. Зак си помисли да се обади на полицията, но това щеше да предизвика всевъзможни въпроси към него от страна на мама. Трябваше или да крие безсънието си, или да търпи дни и седмици с прегледи и със срещи с лекари, а отделно — и нейните тревоги.

Мъжът излезе на средата на улицата, а след това се спря. Ръцете му висяха отпуснати отстрани, гърдите му бяха хлътнали — дишаше ли изобщо? — лекият нощен вятър разроши косата му. Оголи коренчетата, червеникаво кафяви като от шампоана-оцветител за посивели коси „Само за мъже“.

Съществото вдигна очи към прозореца на Зак и в един безумен миг погледите им се срещнаха. Сърцето на Зак бясно затупа. Едва сега за първи път успя да види мъжа отпред. През цялото време го беше виждал отстрани или в гръб, с нагънатата кожа, но сега видя целият му гръден кош… и светлият кръстосан белег, който го покриваше изцяло.

И очите му… Бяха само мъртва тъкан, оцъклени и мътни дори на леката лунна светлина. Но най-лошото от всичко бе това, че в тях тлееше трескава енергия. Пробягаха напред-назад и след това се приковаха в него… Взряха се в него с някакво чувство, което беше трудно да се определи.

Зак се присви назад, отлепи се от прозореца, уплашен до смърт от белега и от онези празни очи, които се бяха втренчили в него. Какво беше това изражение…?

Познаваше този белег. Знаеше какво означава той. Белег от аутопсия. Но как беше възможно това?

Рискува отново и надникна навън откъм ръба на прозореца, съвсем предпазливо. Но улицата вече беше празна. Изправи се, за да може да види по-добре, но Мъжът го нямаше.

Беше ли се появявал изобщо там? Може би безсънието наистина започваше да му се отразява. Да вижда крачещи по улицата мъжки трупове не беше нещо, което дете на развеждащи се родители държи да сподели с терапевт.

А след това го осени. Глад! Точно това беше. Очите на мъртвеца го гледаха, изпълнени с глад …

Зак се шмугна под завивките си и зарови лицето си във възглавницата. Изчезването на странния мъж не го облекчи, а тъкмо напротив. Беше си отишъл, но вече бе навсякъде. Можеше да е долу, да е нахлул през кухненския прозорец. Скоро щеше да се заизкачва по стълбището, съвсем тихо… Дали вече не чуваше стъпките му? … А след това да застане в коридора пред вратата му. Тихо да размърда бравата му — разнебитената брава, която така и не се заключваше. А скоро след това щеше да стигне до леглото на Зак и после… Какво? Страх го беше да чуе гласа на мъжа и да види мъртвешкия му поглед. Защото бе обзет от ужасяващата увереност, че макар да се движеше, мъжът не беше вече жив.

Зомбита…

Зак се скри под възглавницата си. Умът му кипеше, сърцето му биеше лудо, изпълнен беше със страх и се молеше утрото да дойде и да го спаси. Колкото и да го ужасяваше училището, молеше се час по-скоро да съмне.

От другата страна на улицата, в съседната къща, светлината на телевизора рязко угасна и в празната улица отекна далечният звън на счупено стъкло.

Ансел Барбур си шепнеше, докато обикаляше безцелно из втория етаж на къщата си. Носеше същата тениска и боксерки, в които се беше опитал да спи, а косата му стърчеше безредно от непрестанното стискане и скубане. Не разбираше какво става с него. Ан-Мари подозираше, че има треска, но когато дойде при него с термометъра, той не можа да понесе мисълта, че тази сонда със стоманения връх ще се пъхне под възпаления му език. Имаха ушен термометър за децата, но дори и с него не можа да поседи достатъчно дълго, за да се получи точен резултат. Опитната длан на Ан-Мари, притисната на челото му, засече топлина — много топлина — но пък той сам можеше да й каже за това.