Чак Хоган - Заразата

В този момент го блъснаха отзад, извиха нагоре ръцете му, рамото му се натресе в настилката. Реагира сякаш дебелият отново го нападна, загърчи се и зарита.

— Пусни ножа! Пусни го!

Извърна глава и видя зачервените лица на трите ченгета над него, с още двама отзад, насочили пистолетите.

Гюс пусна ножа. Остави се да извият ръцете му и да щракнат белезниците. Адреналинът му кипна.

— Чак сега ли дойдохте, мамка му?

— Не се съпротивлявай! — изръмжа ченгето над него и натисна лицето на Гюс в паважа.

— Той нападаше това семейство тук, питайте тях!

Гюс се обърна.

Туристите ги нямаше.

Повечето от участниците в тълпата също си бяха отишли. Само Феликс беше останал. Седеше замаян на ръба на пешеходния остров и се стискаше за гърлото, когато едно ченге със сини ръкавици го събори и го затисна с коляно в хълбока.

Гюс видя как зад Феликс нещо черно се затъркаля между колите. Шапката му, с всичките му мръсни пари, натикани в подплънката. Бавно минаващото такси я премаза и Гюс си помисли, ето ти на тебе Америка .

Гари Джилбъртън си сипа уиски. Семейството — цялата фамилия и от двете страни — и приятелите му най-после си бяха отишли. Оставиха след себе си кутии полуготова храна в хладилника и кошчета, пълни с хартиени носни кърпи. Утре всеки от тях щеше да се върне към нормалния си живот. С нещо, за което да разправя.

Дванайсетгодишната ми племенничка беше на онзи самолет…

Дванайсетгодишната ми братовчедка беше на онзи самолет…

Дванайсетгодишната дъщеря на съседа ми беше на онзи самолет…

Гари се чувстваше като призрак, докато обикаляше из деветстайния си дом в зеленото предградие Фрийбърг. Докосваше разни неща — стол, стена — и не усещаше нищо. Нищо вече нямаше смисъл. Спомените можеше да го утешат, но по-вероятно беше да го подлудят.

Беше изключил всички телефони, след като репортерите започнаха да звънят и да разпитват за най-малката жертва на борда. Да придадат по-човешка нотка на разказа. Каква беше тя? — питаха го. Съставянето на един параграф за дъщеря му, Ема, щеше да отнеме остатъка от живота му. Щеше да е най-дългият параграф в историята.

Повече мислеше за Ема, отколкото за Беруин, жена си. Защото децата са второто ни аз. Обичаше Беруин и тя си беше отишла. Но умът му не преставаше да кръжи около изгубената му дъщеричка. Като вода, кръжаща около вечно изпразващ се сифон.

Онзи следобед един приятел адвокат, който не беше стъпвал в дома на Гари от близо година, го придърпа в кабинета му. Накара го да седне и му каза, че ще стане много богат. Такава малка жертва като Ем, изгубила толкова много живот пред себе си, гарантираше огромна парична компенсация.

Гари не реагира. Не видя паричните знаци в ума си. Не го изхвърли навън. Наистина му беше все едно. Не чувстваше нищо.

Беше отхвърлил всички предложения от семейство и приятели да прекара нощта при тях, за да не е сам. Беше убедил всички до един, че е съвсем добре, въпреки че мислите за самоубийство вече се въртяха в главата му. Не просто мисли: мълчалива решимост; увереност. Но по-късно. Не сега. Неизбежността му беше като балсам. Единственото „уреждане“, което щеше да има някакъв смисъл за него. Единственият начин да премине през всичко това беше да знае, че всичко ще има край. След всичките формалности. След като се вдигнеше мемориалната детска площадка в памет на Ема. След като се основеше фондацията за стипендии за даровити деца. Но преди да продаде тази обитавана вече от призраци къща.

Стоеше насред дневната, когато звънецът на входа иззвъня. Беше вече много след полунощ. Ако се окажеше някой репортер, Гари щеше да го нападне и убие. Без колебание. Да го безпокоят по това време у дома му? Щеше да разкъса натрапника.

Отвори рязко вратата… И изведнъж цялата насъбрана лудост го напусна.

На постелката пред входа стоеше босоного момиче. Неговата Ема.

Лицето на Гари Джилбъртън се сгърчи в неверие и той се смъкна пред нея на колене. Лицето й не издаде никаква реакция, никакво чувство. Гари посегна да докосне дъщеря си… След това се поколеба. Нямаше ли да се пукне като сапунен мехур и да изчезне отново завинаги?

Докосна я и стисна тънката ръчица над лакътя. Плата на рокличката й. Беше истинска. Беше тук. Хвана я с две ръце и я притегли към себе си, прегърна я и я притисна до гърдите си.

После се отдръпна и я погледна отново. Избута сплъстената й коса от луничавото й личице. Как беше възможно това? Огледа навън потъналия в мрак двор пред къщата, за да види кой я беше довел.