Чак Хоган - Заразата

Никаква кола нямаше на алеята. Никакъв звук от отдалечаващ се автомобил.

Сама ли беше? Къде беше майка й?

— Ема — промълви Гари.

Изправи се и я поведе вътре, затвори входната врата и включи осветлението. Ем изглеждаше замаяна. Носеше роклята, която майка й беше купила за екскурзията. Онази, в която изглеждаше толкова пораснала, докато се въртеше, когато я облече за първи път за пред него. На единия ръкав имаше петно от кал… и може би кръв. Гари я завъртя, огледа я и видя още кръв по босите й стъпала — без обувки? — и кал навсякъде, и драскотини по дланите й, и отоци по шията.

— Какво стана, Ем? — попита я той, като задържа лицето й в дланите си. — Ти как…?

Вълната на облекчение отново го заля, едва не го събори и той я стисна силно. Вдигна я, отнесе я до канапето и я постави да седне. Беше травматизирана и някак необичайно пасивна. Толкова различна от неговата усмихната, вироглава Ема.

Опипа лицето й, както правеше майка й винаги когато Ема започнеше да се държи странно. Беше горещо. Толкова горещо, че кожата й лепнеше. И беше пребледняла, толкова бледа, че почти прозрачна. Виждаше вените под повърхността, изпъкнали червени вени, каквито никога не беше виждал преди.

Синьото в очите й като че ли беше помръкнало. Поражение в главата, навярно. Момичето му беше в шок.

В ума му пробяга мисъл за болници, но нямаше повече да я пусне извън дома. Никога повече.

— Сега си у дома, Ем — промълви той. — Ще се оправиш.

Взе ръката й, дръпна я, за да стане я поведе към кухнята. Храна. Настани я в стола й на масата и я загледа откъм кухненския плот, докато запичаше две от любимите й вафли с шоколад. Седеше си там, отпуснала ръце и го гледаше — не точно вторачено, но безучастна към всичко друго в стаята. Никакви глупави историйки, никакво бърборене за училищния ден.

Тостерът подскочи, той намаза вафлите с масло и сироп и постави чинията пред нея. Седна на мястото си, за да я погледа. Третият стол, мястото на мама, все още беше празно. Може би звънецът щеше да звънне отново…

— Яж — каза й. Още не беше вдигнала вилицата си. Отряза от крайчеца на сладкия сандвич и го поднесе към устата й. Не я отвори.

— Не?

Показа й сам, постави от вафлите в устата си и сдъвка. Отново опита с нея, но реакцията й беше същата. От окото на Гари се плъзна сълза и се затъркаля по бузата му. Вече разбираше, че нещо ужасно не беше наред с дъщеря му. Но го изтласка от ума си.

Тя вече си беше тук. Беше се върнала.

— Ела.

Поведе я нагоре по стълбите към спалнята й. Гари влезе пръв, Ема се спря вътре на прага. Очите й обхождаха стаята все едно, че я разпознаваха, но по-скоро като в далечен спомен. Като очите на старица, завърнала се по чудо в спалнята на своята младост.

— Трябва да поспиш — каза той и порови в чекмеджетата на раклата й за пижама.

Тя остана до вратата, прибрала ръце до хълбоците.

Гари се обърна с пижамата в ръка.

— Искаш ли да те преоблека?

Коленичи, повдигна роклята й, а много скромната му малка дъщеря не възрази. Гари намери още драскотини и един голям оток на гърдите й. Стъпалата й бяха мръсни, пукнатините по пръстите на краката й — запълнени със съсирена кръв. Тялото й беше горещо на допир.

Никаква болница. Повече нямаше да я изпусне от поглед.

Напълни ваната с хладка вода и я постави да седне вътре. Коленичи до ръба и леко изтри раните й с насапунисана кърпа, а тя дори не потрепери. Изми с шампоан и подсуши мръсната й сплъстена коса.

Гледаше го с потъмнелите си очи, но в тях нямаше никакво разбиране. Беше в нещо като транс. Шок. Травма.

Можеше да направи всичко, за да й е по-добре.

Облече я в пижамата й, взе големия гребен от сламения кош в ъгъла и започна да вчесва русата й коса. Гребенът се заплете в косата й, а тя нито потрепери, нито проплака от болка.

Халюцинирам , каза си Гари. Загубил съм усета си за реалността.

А след това, докато все още вчесваше косата й, реши: Изобщо не ми пука, по дяволите.

Отметна чаршафите й и меката завивка и постави дъщеря си да легне, точно както го правеше, докато все още беше бебенце. Дръпна завивките до шията й и ги затъкна отстрани. Ема продължаваше да лежи неподвижно и сънено, но с широко отворени тъмни очи.

Гари се поколеба преди да се наведе и да я целуне по все така горещото чело. Не беше нищо повече от призрака на дъщеря му. Призрак, чието присъствие той приемаше с радост. Призрак, който можеше да обича.

Намокри челото й с благодарните си сълзи и промълви: