Чак Хоган - Заразата

Жена му се беше вцепенила от страх, виждаше се ясно. Не правеше никакво усилие да го скрие. За нея всяка болест представляваше покушение срещу светостта на семейството й. Посрещаше всеки вирус, предизвиквал повръщане у децата, със същото уплашено мръщене, което човек можеше да си спести, да речем, за лоша кръвна проба или необяснимо появила се бучка. Това е то. Началото на ужасната трагедия, за която беше убедена, че един ден ще я сполети.

Търпимостта му към ексцентричностите на Ан-Мари вече беше на изчерпване. Тук той си имаше работа с нещо сериозно и се нуждаеше от помощта й, а не от усиления й стрес. Сега не можеше да бъде силният вкъщи. Имаше нужда тя да поеме отговорностите.

Дори децата го отбягваха, стъписани от блуждаещия поглед в очите на баща си или може би (осъзнаваше го смътно) от миризмата на болестта му. За неговия нос тя напомняше за гранясала готварска мас, държана прекалено дълго в ръждясала тенекиена кутия под умивалника. Мяркаше ги от време на време как се крият долу зад парапета на стълбището и гледаха как крачи напред — назад на площадката на втория етаж. Искаше да облекчи страховете им, но се притесняваше, че може да изтърве нервите си, докато се опитва да им обясни това и че така още повече ще влоши положението. Най-сигурният начин да ги успокои беше да се почувства по-добре. Да преодолее този пристъп на замайване и болка.

Спря в спалнята на дъщеря си. Моравите стени му се сториха прекалено морави. После отново излезе в коридора. Застана съвсем неподвижно на площадката — толкова неподвижно, колкото можеше — докато го чу отново. Онова тупане. Ритмично тупане — тихо и съвсем близо. Съвсем отделно от болката, която пулсираше в черепа му. Почти като… като в киното в малко градче, по време на тихи епизоди във филмите, прещракването на въртящата се лента пред прожектора в дъното. Шум, който те разсейва и непрекъснато те връща към реалността, че това не е реално , все едно, че ти и само ти единствен осъзнаваш тази истина.

Тръсна силно глава и изкриви лице от болката, която придружи движението… Опита се да използва болката като избелител, който да прочисти мислите му… Но тупането. Пулсирането. Беше навсякъде, навсякъде около него.

Дори и кучетата… Държаха се странно с него. Пап и Герти, големите, ръмжащи санбернари. Ръмжаха все едно, че някое чуждо животно е влязло в двора.

По-късно Ан-Мари влезе и го завари седнал на ръба на леглото им. Държеше главата си в ръце като рохко яйце.

— Трябва да поспиш — каза тя.

Той стисна косите си като юзди на подивял кон, мъчейки се да надвие подтика си да я сгълчи. В гърлото му нещо не беше наред и всеки път, щом полежеше по-дълго, глътката му се стягаше и спираше притока на въздух, душеше го, докато се задави и скочи, за да си поеме дъх. Вече се плашеше да не умре, докато спи.

— Какво да направя? — попита тя, останала на прага и притиснала длан върху собственото си чело.

— Донеси ми малко вода — отвърна той. Гласът му изсъска през раздраното гърло, горещ като пара. — Хладка. Разтвори малко „адвил“ в нея, „ибупрофен“, каквото и да е.

Тя не помръдна. Стоеше там, зяпнала разтревожено в него.

— Не си ли поне малко по-добре?

Боязливостта й, която обикновено събуждаше силни защитни инстинкти у него, този път само усили гнева му.

— Ан-Мари, донеси ми малко проклета вода и след това разкарай децата оттук, каквото и да е, само ги отведи по-далече от мен, по дяволите !

Изтича навън разплакана.

Когато Ансел ги чу да излизат в тъмния заден двор, заслиза колебливо по стълбата, стискайки с едната си ръка перилото. Беше оставила чашата на рафта до мивката върху сгъната салфетка, с размътената от разтворените хапчета вода. Поднесе с две ръце чашата към устните си и започна да пие насила. Изливаше водата в устата си без да оставя на гърлото си друг избор, освен да преглъща. Успя да изгълта част от нея, преди да се задави с останалото и се закашля в прозореца над мивката, който гледаше към задния двор. Зяпна в потеклите по стъклото пръски, изкривили гледката му към Ан-Мари зад децата на люлките. Жена му се взираше нагоре в помръкналото небе и отпускаше скръстените си ръце, само за да бутне леко полюшващата се Хейли.

Чашата се изплъзна от ръката му и се изсипа в мивката. Той остави кухнята, отиде в дневната и се отпусна на дивана замаян. Гърлото му се беше наляло с кръв и се чувстваше по-зле от всякога.

Трябваше да се върне в болницата. Ан-Мари просто трябваше да се оправя сама за още малко. Можеше да се справи, след като нямаше друг избор. Може би това дори щеше да сложи край на необходимостта да се грижи за нея…