Чак Хоган - Заразата

Вече държеше здраво в ръцете си младия мъж. Вдигна го от леглото.

— Но ти няма да срещнеш Бог — изсъска Създанието. — Защото лично се познавам с Него и знам, че Си отиде .

Сетракян бе на ръба да изгуби съзнание от натиска на хищните пръсти, стиснали като менгемета дланите му. Дланите, които толкова дълго го бяха опазили жив в лагера. Мозъкът му се пръскаше от болка, беше зяпнал и дробовете му се напрягаха да вдишат, но не закрещя.

Създанието се взря дълбоко в очите му и видя вътре душата му.

— Ейбрахам Сетракян — изшепна то. — Име толкова нежно, тъй сладко за изпълнено със силен дух момче… — Доближи се до лицето му. — Но защо искаш да ме унищожиш, момче? С какво толкова съм заслужил омразата ти, когато откриваш около себе си толкова смърт и без мен? Не аз съм чудовището тук. Бог е. Бог, Който е както твой, така и мой. Изоставилият ни Баща, който Го няма от толкова дълго време… В очите ти виждам онова, от което най-много се боиш, млади Ейбрахам, и това не съм аз… Ямата е. Тъй че сега ще видиш какво ще се случи, щом я нахраня с теб, а Бог не ще стори нищо за твоето спасение.

И тогава, с жестоко изпукване, Създанието прекърши костите в дланите на младия Ейбрахам.

Младежът се свлече на пода, присвит на кълбо от болка и притиснал до гърдите си потрошените си пръсти. Лежеше прострян в петно от смътна слънчева светлина.

Утро.

Създанието изсъска и отново понечи да го приближи.

Но лагеристите вече се будеха и докато младият Ейбрахам губеше съзнание, Изчадието изчезна.

Преди проверката откриха Сетракян ранен и плувнал в кръв. Отнесоха го в лазарета, откъдето болните лагеристи никога повече не се завръщаха. Един дърводелец с прекършени ръце не можеше да послужи за нищо в лагера и главният надзирател веднага одобри премахването му. Повлякоха го към ямата за изгаряне с останалите нещастници, не издържали проверката. Накараха ги да коленичат в редица. Гъстият мазен черен дим закриваше убийствено горещото и безмилостно слънце. Съблякоха го и го завлякоха в самия край на редицата. Там, присвил до гърдите си прекършените си длани и треперещ от страх, той се вторачи в ямата.

Изгарящата яма. Гърчещите се прегладнели пламъци. Мазният пушек, издигащ се нагоре в хипнотичен танц. Ритъмът в редицата за екзекуция — изстрелът, изщракването на затвора на пистолета, тихото изтупване на празната гилза в пръстта… Това го унасяше в смъртен транс. Втренчи се долу в пламъците, които свличаха плът и кост и оголваха човека до това, което е: жалка материя. Ненужни никому крехки, трошливи, изгарящи късове месо, които се превръщаха във въглени.

Създанието беше вещо в ужаса, но този човешки ужас надвишаваше всяка друга възможна съдба. Не само поради липсата на милост, а по-скоро защото ставащото тук не беше подчинено на някакъв импулс. Беше рационално. Беше въпрос на избор. Убийството нямаше връзка с голямата война и не служеше на никаква друга цел, освен на злото. Хора избираха да правят това с други хора и измисляха причини, места и митове, за да удовлетворят рационално и методично своята страст.

Докато нацисткият офицер механично застрелваше всеки по ред в тила и изритваше тялото в поглъщащата яма, волята на Ейбрахам рухна. Призля му не от миризмата или от гледката, а от осъзнаването — от увереността — че Бог вече не е в сърцето му. То беше заето изцяло от ямата.

Младежът плачеше за своя провал и за провала на своята вяра, когато усети дулото на полуавтоматичния пистолет да се притиска в голата му кожа…

Още една уста на врата му…

И тогава чу изстрелите. От другата страна на двора бригада лагеристи бяха завзели наблюдателните кули и превземаха лагера. Стреляха във всеки униформен офицер, който се мернеше пред очите им.

Мъжът зад него побягна. Остави Сетракян надвесен над ръба на онази яма.

Полякът до него в редицата се надигна и побягна… и волята отново се върна в младото тяло на Ейбрахам. Свил ръце до гърдите си усети, че се е изправил и вече тича гол към замаскираната ограда с бодлива тел.

Около него ехтеше стрелба. Охрана и затворници падаха, плувнали в кръв. Димът вече не идваше само от ямата. Целият лагер беше в пламъци. Озова се някак до оградата заедно с група хора, където нечии безименни ръце го повдигнаха нагоре, отменяйки собствените му потрошени длани, а после го прехвърлиха от отсрещната страна.

Остана да лежи на земята. Пушечни и картечни куршуми свистяха и разкъсваха пръстта наоколо… и отново нечии ръце и мишци го вдигнаха на крака.