Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— Сега ще дойда, чичо Арам!

— Недей сега. Ела към пет, каня те на ресторант, в „Арарат“. Каня те, нали разбра?

Валерия не излизаше от къщи без придружител, но този път реши да излезе сама: не й беше удобно да моли приятелка да я заведе при обущаря, а после да я зареже и да отиде на ресторант. А и трябваше дълго да обяснява защо отива в скъп ресторант с някакъв стар дрипав арменец. То и не може да се обясни…

Премени се с нова люлякова блузка със сребърни копчета — буквално предния ден я беше доплела. Сложи си аметистовите обички — лилави капки на розовите уши. Беата й ги беше подарила един Бог знае кога. Погледна се в огледалото: ами ако роди не момиченце, а момченце? Казват, че когато носиш момиче, лицето погрознява, става на петна. А нейната кожа е бяла, дори прекалено бяла.

„Е, нека пък да е момченце. Ще го нарека Шурик“ — помисли си тя.

Приготвяше се бавно, беше нежна към себе си. Галеше корема си.

Облече се. Слезе с асансьора. Таксито само спря. Валерия дори не успя да вдигне ръка. Шофьорът отвори вратата. Възрастен усмихнат мъж:

— Е, закъде тръгваме, майчице?

Арам я посрещна, сякаш нищо не се бе случило, не се държеше обидено. Беше гладко избръснат и със сако — такъв Валерия никога не беше го виждала: обикновено вкъщи той се мотаеше с някакъв омазнен елек. Помогна й да си свали кожуха, събу й старите боти. Обу й новите.

— Е, как са?

Прекрасно. Обгръщаха крака плътно, точно както трябваше за Валерия, но не стягаха.

— Донесоха ми чудна кожа! Бежова! Ще ти запазя за летни обувки.

Излязоха на Кузнецки мост. Работният ден свършваше, вече имаше много минувачи и всички хора я забелязваха, заобикаляха ги и те крачеха бавно сред подтичваща навалица, както плава солиден кораб сред чевръсти нищожни лодчици. Балтонът на Арам беше стар, протрит, а калпакът — нов, бобров, пухкав като възглавница. Валерия се подпираше на патерицата, защото сега се нуждаеше от нея повече, отколкото преди.

Ставаше й смешно от мисълта, че всички наоколо я смятат за съпруга на този съсухрен стар арменец, а и самият Арам вероятно се гордееше, че води такава красавица, и то бременна, под ръка, и всички си мислеха, че му е жена. Освен това минувачите често поздравяваха обущаря — той отдавна живееше в този район, беше се заселил във времената на НЕП-а, пък и работеше тук наблизо, в частно ателие, беше освободен от армейска служба и през цялата война бе воювал изключително на трудовия фронт, като бе изработвал ботуши за служителите на НКВД 10 10 Народен комисариат по вътрешните работи. — Б.пр. и обувки за жените им.

Завиха и приближиха до „Арарат“.

— Как е, стискат ли ти обувките? — попита самодоволно Арам.

На Валерия й беше смешно и весело, те изкачиха две стъпала и тя свали от главата си белия оренбургски шал; старинните аметисти блеснаха, Арам веднага ги забеляза и проницателно попита:

— Обиците от Беата ли ти останаха? Хубави са!

Валерия размърда с ръка ухото си, та диамантените точици около големите камъни да заискрят още по-силно:

— Мащехата ми ги подари — царство й небесно — за шестнайсетия ми рожден ден.

— Че ти на колко беше, когато за пръв път те доведоха при мен?

— На осем, чичо Арамчик, на осем — усмихна се Валерия, устната й се плъзна нагоре и се разкриха матовите й синкавобели зъби, сякаш направени по поръчка.

Те влязоха през вратата, която отвори почтителен портиер, Арам деликатно се отдръпна на две крачки отчасти заради патерицата, на която тежко се бе подпряла Валерия, преди да заслиза надолу по стълбището. Тя направи крачка и своето обичайно гмурване и се търкулна надолу.

„Нима не съм залепил гумата?“ — ужаси се Арам.

И веднага си спомни, че винаги залепваше на кожена подметка тънък гумен лист, за да не се плъзга.

Втурнаха се да вдигат Валерия — и портиерът, и Арам, и подалият се от коридора управител. Тя беше страшно тежка, а очите й бяха потъмнели от ужас. Валерия разбра какво се бе случило, още преди да се опитат да я изправят на крака: бе паднала, защото кракът й се бе счупил от само себе си, а не обратното — паднала е и си е счупила крака… Още нямаше болка, защото усещането за край на света беше по-силно от всякаква болка.

Сложиха я да легне на виненочервено кадифено диванче, наляха в устата й половин водна чаша коняк и извикаха Бърза помощ. Тя започна да крещи по-късно, когато вкараха носилката в колата и я подкараха към институт „Склифософски“.

Направиха й рентгенова снимка. Фрактура на шийката на бедрото и обилно кръвотечение. Биха й промедол. Лекарите се тълпяха около Валерия и тя изобщо не можеше да се оплаче от липса на внимание. Чакаха някакъв Лифшиц, гинеколог, но вместо него дойде Салников, който трябвало заедно с хирурга Румянцев да реши какво да правят в този сложен случай.