Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

— Евритмията — подсказа й Вера Александровна.

— Именно! Разказа ми и за различните свещени танци! Та ти имаш в главата си цяла библиотека! Ами за Айседора Дънкан! — Ирина вдигна от пода изпуснатите парцалчета и приключи темата: — Длъжна си! Аз смятам, че просто си длъжна да преподаваш!

На другия ден във входа на блока и на двора висеше написана с лилаво мастило на амбалажна хартия обява: „Кръжокът по театрална култура започва своите занимания в помещението на домоуправлението в 7 часа вечерта всеки вторник. Занятията се водят от Вера Александровна Корн. Каним деца на средна училищна възраст. Препоръчва се!“

Михаил Абрамович не бе могъл да се въздържи от последния възглас — беше заменил любимото си „Забранява се!“ с „Препоръчва се!“, но заканителната интонация беше останала.

С това глупаво начинание — избения кръжок по театрална култура — започна обновяването на живота. Всъщност то бе започнало от момента, когато бе оперирана разрасналата се щитовидна жлеза на Вера Александровна — дотогава тази жлеза отравяше тялото и потискаше духа й. А този кръжок, зародил се изключително поради комунистическия хъс и благожелателната глупост на Михаил Абрамович, я накара сякаш да се върне към интересите на младостта си и това напомняше завръщане към мила родина след дълго отсъствие.

Сега след неприпряната утринна гимнастика под звуците на музика, след бавната закуска тя напудряше носа си, грижливо се обличаше и тръгваше за библиотеката. Не толкова рано, колкото Шурик, и не за Ленинската, а за театралната, и не всеки ден, а два-три пъти в седмицата. Отдавна беше записана там, познаваше много от служителките, но сега се сдоби с постоянно място в читалнята — до втората маса, броено от прозореца, където не духаше. Свикна с това място, тук й беше уютно, намираше го заето само по време на студентските сесии. Но Вера Александровна избягваше тези три-четири седмици, когато студентите от театралните вузове трескаво четяха. През това време тя вземаше книги за вкъщи. Старите списания, които особено я интересуваха, не се даваха за вкъщи, тя ги получаваше само в читалнята.

Понякога Шурик прескачаше да я вземе от библиотеката и двамата заедно ходеха в гастронома „Елисеевски“, където купуваха нещо особено вкусно от нещата, които някога носеше вкъщи Елизавета Ивановна. Изчакали заедно опашката, те се прибираха с два тролея, първо до Белоруската гара, през цялата улица „Горки“, после три спирки по „Бутирски вал“. Вера Александровна не понасяше метрото — задушаваше се и нервничеше.

— Когато слизам в метрото, веднага ме напада щитовидната — обясняваше тя на Шурик. Но той нямаше нищо против дългото пътуване. Никога не скучаеше с майка си. По пътя тя му разказваше за прочетеното по история на театъра, а той я слушаше с цялата отзивчивост на любящ човек.

Вера си правеше записки в специална тетрадка, готвеше се за заниманията с момичетата. Кръжока й посещаваха изключително момичета. Двете момчета, които дойдоха на заниманията по различно време, не можаха да свикнат с женската й компания. Единственият младеж, който посещаваше заниманията, беше Шурик. Отначало ходеше за морална подкрепа и да подрежда столовете. После му стана навик: понеделнишката вечер след лекции все така принадлежеше на Матилда, а точно във вторник той нямаше лекции и стана постоянен участник в кръжока.

Съботните и неделните вечери твърдо бяха посветени на майка му. Безпрекословно. За взаимно удоволствие. Много рядко Шурик казваше, че отива на рожден ден или на гости у някого от двамата си приятели — Женя или Гия. Казваше това, сякаш се извиняваше, и Вера великодушно го пускаше. А понякога внасяше поправки: молеше го първо да я изпрати до театъра или обратното, да я посрещне след спектакъла… Това беше нейно неоспоримо право и на Шурик и през ум не би му минало да възрази.

Още на първото занимание на кръжока Вера Александровна каза на присъстващите, че театърът е най-висшето изкуство, защото включва всичко: литература, поезия, музика, танц и изобразително изкуство. Момичетата повярваха. Тя преподаваше именно в съответствие с тази концепция: показваше на момичетата гимнастически упражнения, учеше ги да се движат в такт с музика, да дишат правилно, да четат на глас. Разиграваха заедно пантомими, изпълняваха смешни етюди — среща след дълга раздяла, кавга, ядене на нещо неприятно…

Играеха, веселяха се, радваха се.

Ученичките обожаваха Вера Александровна, а покрай нея и Шурик. Една от тях, четиринайсетгодишната мрачна Катя Пискарьова, грозновато прегърбено момиче с изпъкнали очи и крива уста, дъщеря на председателя на жилищната кооперация, съвсем сериозно се влюби в него и дори Вера Александровна, макар и увлечена изключително от процеса на преподаването, забеляза сумрачния й поглед, тежко вперен в Шурик. За щастие тя беше толкова плаха, че не представляваше истинска опасност за Шурик.