Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Може би за пръв път в живота си Вера живееше така, както винаги бе мечтала: до нея имаше мъж, безкрайно предан, любящ и внимателен, занимаваше се с нещо, което не й се бе удало на младини, а сега всичко се подреждаше толкова прекрасно без каквито и да било усилия от нейна страна, и здравето й, разклатено открай време, се стабилизира именно в годините, когато с останалите жени на нейната възраст стават какви ли не хормонални промени, поради които косата окапва от местата, където трябва да се намира, а на отпуснатата брадичка израстват ужасни сиви кичури.

Освен това големите родителски грижи за образованието на Шурик, легнали на плещите й след смъртта на Елизавета Ивановна, се разсеяха от само себе си: синът й учеше вечерно, и то без каквито и да било видими усилия, беше освободен от казарма като издържащ майка инвалид и всичко беше прекрасно. За пръв път в живота й толкова прекрасно…

Най-труден беше проблемът с обувките. Дрехите можеше да се купят, ушият, изплетат, в края на краищата да се преправят от нещо старо, но обувките бяха голям проблем за всички, особено за Валерия. Левият й крак беше по-къс и освен това с номер и половина по-малък от десния, а на всичкото отгоре и осакатен от безбройните операции. На коляното си Валерия носеше апарат — някакво сложно съоръжение от твърда кожа, метал и преплетени ремъци. От стъпалото до бедрото кракът беше нашарен с шевове с различна дълбочина и давност — цяла летопис на болестта и битката с нея. Здравият крак не беше осакатен, но тъй като поемаше цялата тежест на тялото, беше покрит със сини венозни възли и се бе състарил много по-рано от гладкото белокожо тяло. Впрочем Валерия не показваше краката си на никого и при никакви обстоятелства. Другояче стояха нещата с обувките. Още от преместването й в Москва, повече от трийсет години, обувките й изработваше прочутият московски обущар Арам Кикоян, когото бе открила тогава покойната й мащеха.

„Учител — германец, лекар — евреин, готвач — французин, обущар — арменец, любовница — полякиня“ — шегуваше се бащата на Валерия и се стараеше да спазва тези принципи, когато обстоятелствата му позволяваха. Арменецът обущар Арам не се занимаваше с изработка на ортопедични обувки, при него си правеха обувките съпруги на големи началства и прочути актриси, но за малката Валерия той направи изключение. Шиеше й два чифта годишно — от най-добър материал, изграждаше всеки чифт като кораб — с планове, с чертежи, като всеки път обмисляше конструкцията и променяше стария калъп в старанието си да усъвършенства ако не обувките, поне самия себе си. Правеше й танкове, на лявата обувка наслагваше кожа — сантиметър и половина отвътре, сантиметър и половина — на подметката. Слагаше и й специална стелка супинатор. Ювелирна работа…

Той беше странен, особен човек: живееше в комунално жилище в полусутеренна стая на Кузнецки мост, във вмирисана на обущарско лепило и кожи кочина, беше богат, обличаше се като просяк, всеки ден обядваше в ресторант „Арарат“, никога не даваше бакшиш, но понякога неочаквано поднасяше на управителя скъпи подаръци. Губеше много на карти, но понякога и печелеше. Никога не беше се женил, издържаше семействата на двете си сестри в Ереван, но самият той никога не ходеше в Ереван и не пускаше сестрите и племенниците си в дома си. Ръстът му беше нищожен, външността — жалка. Мършав стар арменец с голям нос и рунтави вежди. Обичаше славянски жени — светли, едри, синеоки, а ако някоя имаше плитка, увита около главата, просто полудяваше по нея. Говореше се, че спи с клиентките си, споменаваха се дори всесъюзно известни имена. Но по този повод няма никаква документация. При него открито ходеха млади проститутки, той им беше приятел, даваше им пари, а какво ставаше на протрития килим, метнат върху кушетката, никой не знаеше… Говореше се… говореше се…

Арам обожаваше Валерия. Тя го наричаше „чичо Арамчик“, той нея — „Адамовна“. Беше точно по неговия вкус, макар че не беше точно блондинка. Като ориенталец той уважаваше моминството и едва след като тя се омъжи, започна да проявява мъжки интерес към нея.

Веднъж, след като обу на сакатите й нозе нови обувки от червен сахтиян, я помоли:

— Адамовна, аз съм стар човек, нищо няма да ти сторя, хайде ти направи за мен нещо хубаво — покажи ми какво имаш там.

Интересуваха го гърдите. Валерия се учуди, после се засмя, а после си разкопча блузката, пресегна се зад гърба си и свали сутиена.