Людмила Улицкая - Искрено ваш Шурик

Там всичко беше наред. Но все пак Шурик се тревожеше: макар да беше вярна помощничка, Ирина Владимировна беше доста непрактична — ами ако се случеше нещо непредвидено?

Най-сетне сред нескончаемото тичане напред-назад Шурик намери няколко свободни часа и смяташе да свърши нещата, които отдавна бе отлагал: да изпрати няколко преведени още миналия месец реферата в списанието и да прескочи за писмото от Америка, което беше обещал да вземе за Валерия. То вече отдавна чакаше у някаква непозната жена, която живееше на улица „Воровски“. Трябваше да препрати това писмо на Валерия в санаториума, но и това вече нямаше никакъв смисъл, тъй като Валерия щеше да се прибере следващата седмица.

Като се възползва от двата следобедни часа — французите обядваха необикновено дълго в необичайно за тях време — в два часа вместо в седем, а след обяда им бяха оставили един час за почивка, та вечерта с пресни сили да асимилират „Лебедово езеро“ в Болшой театър, — Шурик хукна да вземе писмото и да изпрати своя плик.

Обади се от автомат. Жената, която вече беше забравила за оставеното при нея писмо, дълго го търси, после каза, че той може да отиде. Обясни му кой точно от петте звънеца на вратата й трябва да натисне и колко пъти. Когато Шурик се добра до този звънец и го натисна, дълго не му отваряха, после дебела ръка му пъхна през веригата дълъг бял плик.

— Извинете, да знаете наблизо има ли поща? — успя да попита Шурик през тъмния процеп.

— В нашия вход, долу — чу се нисък женски глас, придружен от ситно кучешко ръмжене. От мрака изникна муцуната на бяла болонка, чу се неприятно джавкане и вратата се затръшна.

Оказа се, че на първия етаж на този блок наистина има поща, и Шурик се учуди как не беше я забелязал. От всички гишета работеше само едно и единствената посетителка, висок мършав гръб с дълги коси, се караше със служителката. Кавгата беше на тема, защо младата клиентка толкова дълго не си е прибрала пратката, за три изпратени съобщения… Мършавият гръб с ридаещ глас отбиваше нападенията. Шурик смирено чакаше края на сцената. Най-сетне служителката свадливо каза:

— Влезте и си я вземете. Не ми плащат да ви мъкна тежестите…

Гърбът влезе през служебната врата, там препирнята продължи, но Шурик не се ослушваше. Стоеше и чакаше със своя плик. Най-сетне мършавата — вече не откъм гърба, а с не твърде привлекателната си фасада — млада жена с дълго бяло лице излезе от вътре с товар, който едва ли беше по силите й. Тя държеше с две ръце немного голям дървен сандък, беше стиснала чантата си под мишница и търсеше къде да сложи колета.

На гишето се появи служителката, която прехвърли обичайното си раздразнение към следващия клиент.

— Мотаят ли се, мотаят тука — мърмореше тя, докато жената зад гърба на Шурик се опитваше да хване сандъка по-удобно.

Шурик подаде плика и парите и взе квитанцията. Жената още се туткаше със сандъка. На лицето й бе изписано детско отчаяние. От бледа беше станала петнисто-розова и беше готова да се разплаче.

— Дайте да ви помогна — предложи й Шурик.

Тя го погледна подозрително. После вирна нос:

— Ще ви платя.

Шурик се засмя:

— Моля ви се, какви пари… Къде ще го носим?

Той подхвана сандъка — необикновено тежък за скромните му размери.

— В съседния вход — изхъмка жената и тръгна напред с крайно недоволен вид.

Шурик се качи с нея с асансьора до третия етаж. Тя завъртя ключа в бравата. Влязоха в голямо антре с много врати. Иззад най-близката се разнесе силен мъжки глас:

— Светлана, ти ли си?

Жената не отговори. Тръгна напред по коридора. Шурик — след нея. Зад гърба му изскърца врата: съседът беше излязъл да види кой е дошъл…

Жената, която нарекоха Светлана, мина покрай окачения на стената телефон и отвори последната преди завоя на коридора врата. Два ключа, по две завъртания за всеки.

— Влезте — строго каза тя.

Шурик внесе сандъка и се спря. В стаята приятно миришеше на лепило. Жената си свали обувките и ги остави на специална пейчица.

— Събуйте се — нареди тя.

Шурик остави сандъка до вратата.

— Ами аз ще си тръгвам.

— Ще ви помоля да го отворите. Закован е.

— Добре, добре — съгласи се Шурик.

Светлана беше някак странна. Шурик си събу сандалите и ги сложи на пейчицата до обувките на домакинята.

— Не, не — уплаши се тя. — Оставете ги на пода.

— А колета къде?

Тя се позамисли. Голямата, несъразмерна на стаята маса беше отрупана с листове цветна хартия и парчета плат. Шурик понечи да сложи сандъка на масата, но тя направи забраняващ жест и донесе една табуретка. Шурик сложи сандъка на нея.